"1. Същността на далечината
На 21 юли 1919 година в залива Скапа Флоу, където бил базиран Британският военноморски флот, недалече от шотландския бряг, немският имперски флот решил да потопи собствените си кораби. Подписаният от Германия малко преди това Версайски договор предвиждал наред с връщането на черепа на вожда Мкуауа на британското правителство, също и незабавното предаване на всички кораби, но немският адмирал Лудвиг фон Ройтер предпочел да потопи корабите, вместо да ги предостави на британците, които смятал за нецивилизован народ. Оттогава на морското дъно на приблизително 50 метра дълбочина лежат военни кораби. Истинско щастие за модерната космонавтика, тъй като от останките на тези престояли почти столетие под вода военни кораби посредством организирани гмуркания се добива висококачествена стомана, която се използва за изграждането на сателити, гайгерови броячи, скенери за проверки в цял ръст на хора по летищата. Всяка друга стомана на света - след Хирошима, Чернобил и всички направени в земната атмосфера безброй ядрени опити - е толкова силно облъчена, че не може да бъде ползвана за изграждането на свръхчувствителни уреди. Достатъчно чиста стомана има само в Скапа Флоу, на 50 метра дълбочина.
С тази история започва забележителната книга "Същността на далечината" на детската психоложка и педагожка Моника Хойзлер-Цинбрет, излязла през 2004 година. Една събота през лятото на 2006-а я посетих в дома ѝ в Гайдорф, един пълен с красиви къщи квартал на Грац. По онова време вече бях прекъснал половингодишния си стаж като преподавател по математика в интерната Хелианау. Директорът на интерната доктор Рудолф се беше заканил да се разправи с мен, само ако кракът ми посмееше отново да стъпи на територията на Дома.
Потърсих госпожа Хойзлер-Цинбрет, за да я попитам при какви условия според нея живеят днес децата-индиго в Австрия две години след излизането на авторитетната ѝ книга, в чиито първи редове се прокрадват оптимистични нотки. Да я попитам дали знае какво означават всички тези така наречени релокализации, на които често ставах недоумяващ свидетел по време на стажа си.
На старата външна врата с три звънеца беше прикрепено и орнаментово чукче, което изглеждаше така сякаш едно време е било истинско, но някога, в някакъв горещ ден, то просто се е разтопило и сляло с тъмно боядисаната дървена врата и е заприличало на декоративна ушна мида над тежката чугунена дръжка. В малката градинка, заобиколена от месингова ограда и замъглен от безброй паяжинки жив плет, която се простираше до самата необичайно пищна сграда, имаше няколко притихнали брези, водолюбиви и полусребърни, а под един стигащ почти до земята прозорец открих самотен слънчоглед, изопнал старателно глава, сякаш слуша тиха музика, защото усещаше как предобедното слънце всеки миг ще изгрее зад близкия ъгъл. Беше топъл ден, малко преди десет сутринта. Вратата зееше. На стълбището беше хладно, във въздуха се долавяше тежък дъх на влажни тухли и стари картофи.
Преди месец-два всичко това надали би ми направило впечатление.
Преди да се кача нагоре по стълбите към частния ѝ кабинет, аз опипах пулса си. Едвам се усещаше.
Госпожа Хойзлер-Цинбрет ме накара дълго да чакам пред вратата. Бях натиснал няколко пъти копчето на звънеца, под който двойното ѝ фамилно име беше написано, разделено, но не с тиренце, а с вълнообразното ≈, и за пореден път в живота си се зачудих защо всички психоложки и педагожки имат двойни фамилии. Чувах я как ходи из жилището и размества мебели или някакви други обемисти предмети. Стори ми се, че чух гласа ѝ почти до самата врата и отново натиснах звънеца с надеждата, че най-сетне ще ми обърне внимание. Но стъпките ѝ пак се отдалечиха, а аз стоях на стълбите и не знаех дали не е по-добре да си тръгна.
Реших да опитам за последно и почуках.
Зад гърба ми се отвори врата.
– Господин Зец?
Обърнах се и видях женска глава, която надничаше през открехната врата.
– Да – отвърнах. – Госпожа Хойзлер?
– Заповядайте, влезте! Заварвате ме тъкмо... как да кажа, в преломен момент, в известен смисъл, извинете ме за безпорядъка...
Поразен и смутен от факта, че жилището ѝ очевидно се простира на целия етаж, влязох и спрях на прага, докато госпожа Хойзлер-Цинбрет не ме подкани със закачалката, която държеше пред гърдите си, да си съблека палтото и събуя обувките.
Госпожа Хойзлер-Цинбрет имаше внушителна осанка. Стройна и висока, беше на 56, но лицето ѝ младееше, косата ѝ се спускаше на дълга плитка на гърба. Като изключим черните ботуши, в онзи ден тя беше облечена небрежно, наметнала на раменете си плетено елече. Докато говореше, почти през цялото време поглеждаше над очилата си; само ако искаше да прочете нещо, ги понаместваше по-нависоко.
Отведе ме в кабинета си, единия от трите, както ми обясни. Тук обикновено посрещала своите гости - от цял свят, добави, и дръпна един шалтер на стената, който задвижи жалузите най-напред надолу и после нагоре; странен хипнотичен процес, сякаш стаята отвори очи на забавен каданс. По пода пропълзя слънчев лъч, проблясващ като целофан, пречупи се на стената и се плъзна нагоре - чак до голямоформатната картина с абстрактна живопис, на която кръглите форми се бореха с ръбестите.
– О, Боже! – възкликна детската психоложка. – Да не сте контузен?
– Да – отговорих. – Малко произшествие. Нищо сериозно.
– Нищо сериозно – повтори госпожа Хойзлер-Цинбрет и кимна, сякаш често беше чувала това оправдание. – Чай? Или може би кафе?
– Една вода от чешмата.
– От чешмата? – попита тя и се подсмихна. – Хм...
Донесе ми чаша, която имаше натрапчив аромат на препарат за съдове, но въпреки това бях доволен, че ми дават нещо за пиене, защото след ходенето пеш от моето жилище, недалече от Лендплац, до госпожа Хойзлер-Цинбрет бях уморен и жаден. През нощта някой беше разглобил колелото ми на съставните му части. Видях ги сутринта съвършено чисти, разхвърляни из градината, колелата, рамката, кормилото, подредени приблизително като точките в петицата на зарче.
– Значи правите проучвания за книгата, която пишете? – попита тя, когато седнахме на малка стъклена масичка.
Госпожа Хойзлер-Цинбрет извади ветрило от една кутийка, която приличаше на малко по-голяма цигарена кутия, и го разпери. Предложи ми и на мен, но аз отказах.
– Все още не знам какво точно ще се получи – казах. – По-скоро статия.
– Мрачният живот на и-децата – каза госпожа Хойзлер-Цинбрет и почука с показалец едно кратко "да-да" по масата.
Кимнах.
– И как Ви хрумна това?
– Ами как – отговорих аз, – темата, както се казва, се носи из въздуха, в известен смисъл...
Психоложката направи странен жест, сякаш искаше да прогони муха от лицето си.
– Вие май до неотдавна все още работехте в "Интерната"? – попита тя.
– Да.
– Нали знаете, че познавам доктор Рудолф – каза тя и си довя малко свеж въздух с ветрилото.
– Разбирам.
Понечих да стана.
– Стойте! – каза госпожа Хойзлер-Цинбрет. – Не се притеснявайте! Аз не съм от неговите... Моля Ви, не ставайте! Доктор Рудолф... Интересно ми е да зная какво впечатление е оставил той у Вас, господин Зайц.
Шумове от хора на стълбището, сърбеж около разтварящите се от само себе си шевове на тила, разхлабена връзка на обувката...
– Труден човек – казах накрая.
– Фанатик.
– Да, може би.
– Там ли живеехте, искам да кажа на територията на "Дома"? Близо до...?
– Не, пътувах.
– Пътувахте.
– Да.
– Хм – отрони госпожа Хойзлер-Цинбрет. – Така беше по-добре, нали? Заради...
Настъпи мълчание. После тя се обади първа:
– ... нали знаете, заради близостта с и-децата или... как ги нарича междувременно доктор Рудолф? Използва ли изобщо някакво наименование за тях?
– Не, той предпочита...
– Ах, тоя проклет идиот! – каза госпожа Хойзлер-Цинбрет през смях и добави: – Извинете. Какво щях да кажа? А, да! Престоят в близост до "дингото" променя човека. Искам да кажа не само физически... но и цялостната ти представа за света. Все още ли прави онези... онези бани?
Бях толкова изумен да чуя думата "динго" точно от нейната уста, че занемях, преди да ѝ отговоря:
– Кой?
– Доктор Рудолф.
– Бани? Не знам.
Госпожа Хойзлер-Цинбрет нацупи за миг устни, после се усмихна. Ветрилото пое вместо нея задачата да клати мнително глава.
– За какви бани говорите? – попитах я.
– Потапяне в навалицата – каза тя.
– Не знам, не съм чувал за тях.
– Личният лечебен метод а ла Кнайп на доктор Рудолф. Обгражда се с малките "динго" и понася симптомите. Часове наред. Беше абсолютно убеден, че действа. Няма как да не сте го виждали...
Поклатих глава.
– Но Ви е направило впечатление, че е фанатик, нали?
– Да – казах. – Имам предвид, че е построил интерната на огледален принцип, т.е. учителите взаимодействат директно по-между си също толкова ограничено, колкото и учениците. За да знаят как се чувстват учениците.
– Мога да си представя колко ужасно самотен се чувства човек там – каза госпожа Хойзлер-Цинбрет. – Но сигурно определени неща правят впечатление.
Това подкана ли беше?
– Да – казах и се опитах да прикрия смущението си. – Човек подочува нещичко. Като напри..."
из книгата