"Роуз присви очи срещу ослепителното слънце. Цяла сутрин беше валяло без прекъсване и тежък, влажен воал се стелеше над местността, но точно за следобедния чай времето най-накрая се бе смилило. Сивото, покрито с облаци небе се беше превърнало в лъчистосиньо, което заливаше със светлина флоралния разкош на разсадника в Блуминг Хол. Лилиан и Нара, най-голямата и най-малката дъщеря, се бяха затворили цяла сутрин в кухнята, за да приготвят изискано празнично меню по повод осемдесет и петия рожден ден на майка си Роуз. Бяха яли крехко печено агнешко със задушени моркови и брюкселско зеле във всекидневната на старата семейна къща, след което се бяха преместили на терасата. С празничната трапеза, която бяха подредили, можеше да се гордее кой да е петзвезден ресторант.
За да почете подобаващо деня, Лилиан беше извадила от скрина бялата покривка от майката на Албърт. Фини бродерии се виеха по висококачествения ленен плат. Тази елегантна тъкан беше по-стара и от самата Роуз, но кой можеше да каже колко още рождени дни ѝ бяха отредени. Празниците трябваше да се отбелязват, особено на нейната възраст. Роуз се натъжи, защото това беше първият ѝ рожден ден без любимия ѝ съпруг Албърт. Седмици наред се бе бояла от днешното събуждане. Беше си представяла какво ли ще бъде да не ѝ донесе закуската за рождения ѝ ден в леглото, както го беше правил десетилетия наред, и че трябваше да започне този специален ден без нежната му прегръдка. Албърт ѝ липсваше безкрайно. Всеки ден, всеки час, всяка минута и всяка секунда. Роуз знаеше, че е извадила голям късмет да срещне и обикне мъжа на мечтите си още преди толкова много години. Тя осъзнаваше, че е имала възможността да изживее нещо, което на доста други хора не им е било отредено цял живот. Затова и така болезнено я бе поразила внезапната му смърт миналата година.
Когато си легнаха вечерта, той я беше целунал по устните, както беше правил всеки път през последните шейсет години. "Лека нощ, прекрасна моя Роуз". Това бяха последните му думи. В един от следващите часове през онази нощ сърцето му беше спряло да бие. Албърт бе починал кротко в съня си. Без болки, без безкрайно страдание. С буден ум, който му беше присъщ до самия край. Точно така би му се искало и на него. Въпреки това Роуз беше неутешима, когато на сутринта забеляза, че Албърт я е напуснал завинаги. Нямаше представа как да продължи живота си, който досега неизменно бе изпълнен с безусловно доверие и прекрасни моменти, споделени със съпруга ѝ. Роуз имаше чувството, че бе изминала цяла вечност, преди отново да успее да изпита някаква радост.
Замислена, тя огледа терасата. След смъртта на Албърт семейството ѝ се беше погрижило за нея. Всички бяха насреща. Децата и внуците ѝ не пестяха усилия пак да събудят у нея желанието ѝ за живот. Бяха я обградили с внимание и често я канеха да отидат на излет, за което Роуз изобщо нямаше желание. В последствие обаче се радваше, че е отишла, защото това бяха малки крачки, които я връщаха обратно към живота. Внучката ѝ Солей ѝ беше посветила песен, а другата ѝ внучка Далия бе поела задачата на Албърт и ѝ беше донесла царска закуска в леглото. Поглеждайки назад, Роуз усети огромна благодарност. Детството и младостта ѝ наистина не бяха леки. Трябваше да се бори, да преодолява препятствия и нерядко изведнъж всичко потръгна и бяха дарени с голямото щастие да имат пет прекрасни деца."
Из книгата
