"Казвам се Миа. Аз съм онази млада жена, която виждате в залата на Терминал 2: бял костюм, очила с тънки сребърни рамки и небрежно прибрана на кок руса коса, кичури от която падат на тила. Стоя уж спокойно, но наум всеотдайно се моля дано лятната буря навън по-скоро да стихне и самолетът за Лондон да излети без закъснение... И да замина! Да замина... за дълго... за много дълго... и да се върна едва когато съм успяла да забравя... или да си простя...
...Малко след като бях навършила четиринайсет години и бях открила, че животът, който не съм избирала, но който бях принудена да живея, не ми предлага хората и събитията, които искам, а само онези, които той реши, че ми трябват... аз... Да. Направих опит за самоубийство. Опитът ми се оказа щастлив, както в този случай се нарича неуспехът. Но за едно лято пораснах. По-скоро за ония два дни, през които подготвях покушението си, или още по-точно - за онези минути, през които стигнах края на живота, седнах там, както се сяда на морския бряг, пред погледа ми - чак до хоризонта - трептеше и ме облъчваше с обич цветен, богат и съблазнителен свят, в който нямах търпение да потъна...
Но веднага ми дадоха да разбера, че за такива като мене - доброволно отхвърлилите великия дар, наречен живот! - е отреден задният двор на Вселената и ледената паст на бездънния ужас... Казаха ми също, че все още не е късно и че изборът е мой: дали да остана в ужаса, чийто полъх вече долавях, или да се върна на мястото, което бях напуснала и там да доживея отреденото ми време по начина, по който бях живяла преди?! Избрах да се върна в земното си битие - при вас - и да ви бъда полезна, като ви разкажа за „пътуването“ си до ръба на живота и обратно...
Питала съм се кога и при какви обстоятелства за пръв път съм доловила в съзнанието си мисълта, че искам да умра?! Дали на онази пейка в училищния двор под прикритието на надвисналите клони на съборено от бурята дърво... или после... когато гръмотевиците трещяха над главите ни, а ние стояхме прегърнати под дъжда и си мислех, че ако светкавицата ни прониже, ще умрем заедно, тъй както сме слети... или в деня, преди да се сбогуваме на летището, когато си обещахме никога да не умираме... Всичко това се случи преди десет години - през август... моя любовен август... лятото между седми и осми клас."
Из книгата
