"Прелетял през смътното оранжево сияние на зората, зеленият шевролет импала с четири врати от 1972-ра поднесе странично в края на черния път и захапа шосе 99, задните му гуми изсвириха пронизително сред валма от бял пушек. Ауспухът изплю порой от искри на два метра от задната броня, а краят му грееше нажежен като червеното връхче на запалена цигара. Двигателят нададе вой през дупката в гърнето, после колата пое напред по правия участък, успоредно на железопътната линия. Левият стоп беше счупен, а цялото предно стъкло представляваше паяжина от пукнатини.
След още миля километражът скочи над сто и четиресет километра в час, но пък той даваше грешка от петдесетина километра. След още четиристотин метра жената зад волана скочи на спирачките с цялата си тежест. Колата поднесе от средната лента към банкета, върна се отново в средата на шосето, движеше се като отвързан балон, измъкнал се от пръстите на клоун. В края на две дълги черни следи от изгоряла гума жената включи на задна и изду шестлитровия двигател, при което изпод капака и от десния ауспух избиха нови облаци бял дим. Без да даде мигач, колата направи обратен завой в широка дъга и жената натисна газта до ламарината.
Хлапето на пътническата седалка гледаше пороя от искри в страничното огледало, примижало така, че горните и долните му мигли се докосваха. Ако ги присвиеше точно колкото трябва, ауспухът се превръщаше във вълшебен фонтан от светулки, които танцуваха над асфалта на Южна Джорджия.
Колата стигна до железопътния прелез в лентата за насрещно движение, захапа за миг своята лента, после пак се люшна в насрещната. Фонтанът изчезна. Изпод капака бликна пара и се завихри около емблемата с форма на булдог. Платненият гюрук се беше съдрал и се вееше на силния вятър като платнището на палатка. И четирите прозореца бяха свалени докрай, а от задното стъкло бяха останали само назъбени парчета в кьошетата. Колата чакаше сред облаци пара и дим на броени сантиметри от железопътните линии.
Тези линии с история.
Сребърният метеор беше сребрист скоростен влак, пуснат за пръв път по маршрута Ню Йорк - Маями през февруари, 1932 година. Преди Втората световна война момчетата изскачали от горите, спирали го на стоп и се отправяли на север към Ню Йорк, а оттам се мятали на параход и поемали през океана, за да стрелят по немците. Централният фар на локомотива му образувал осмица, огрявал релсите напред и на всяка гара съчетавал ритъма си с този на телеграфа. Сдобил се с климатици през трийсет и шеста и още с дизелов двигател, накланящи се седалки, вагон-ресторант, вагон-таверна и вагон за наблюдение, „Сребърният метеор“ бил чудо на своето време. С луксозните си вагони от неръждаема стомана, включително спални, с персонала си от униформени шафнери, които отваряли вратите и поставяли стълбичките към перона, той бил и поглед към широкия свят.
В златните си дни след петдесет и шеста Сребърният метеор потеглял от Ню Йорк в 14:50, пристигал във Вашингтон след три часа и половина, после отново потеглял в 19:05, а на следващия ден пристигал в Маями точно в 16:00 следобед. Иначе казано, минавал през Талман - на десетина километра западно от зелената импала - по някое време рано сутринта.
Преди всяко минаване през прелез, машинистът поглеждал хубавия си часовник, в готовност да надуе локомотивната свирка. Не че имало нужда, в повечето случаи. Обикновено човекът просто се фукал. Но пък колцина можели да се похвалят с неговата работа?
Обичайно Сребърният метеор бил композиран от двайсет вагона и пътувал със скорост между сто и двайсет и сто четиресет и пет километра в час, тоест имал нужда от цели осем километра, за да спре. След като подминел Талман, поемал на юг, следвал крайбрежната линия на Джорджия, навлизал във Флорида и вдигал сто и шейсет километра в час в правите участъци между Себринг и Уест Палм Бийч. Бил истинска симфония от звуци и кралски банкет от миризми, усещания и неземна мощ. Вагонът за наблюдение със стъкления си купол изниквал зад поредния завой и блещукал в далечината като Северната звезда. След минутка вагон-ресторантът навлизал на свой ред в завоя и бързо се скривал зад локомотива.
Докато влакът набирал скорост по правия участък, на всяка четвърт миля свирката разцепвала пронизително въздуха, а през последната четвъртина звучала без прекъсване. Наближавайки прелеза, влакът издавал чудата комбинация от звуци - ритмичното трополене на свръзките между вагоните, трясъка на двигателя, звънтящите камбанки, пронизителната свирка, - а след себе си влачел шлейф от искри. Бил панорамна съвкупност от пухтящо великолепие, която сумарно го изпреварвала със стотици метри, промъквала се неусетно и те разтърсвала до кости като гигантски парен чук, изникнал от земните недра. А щом изчезнел нататък по пътя си и докато единичната червена светлинка на последния вагон чезнела в далечината, Сребърният метеор оставял у теб спомен за любовен допир и за сладкия разсейващ се аромат на изразходено дизелово гориво, нагорещено машинно масло и креозот.
Зад волана на зелената импала седеше жена. Кльощави пръсти. Тънка кожа. Побелели кокалчета. Наполовина празна бутилка в кафяв хартиен плик, стисната между дългите бедра. Възголеми тъмни очила на дребно лице скриваха хлътналите очи, лилав шал покриваше косата и ушите. Жената крещеше на някого от другата страна на напуканото стъкло.
Момчето до нея може да беше на осем, но очевидно се хранеше нередовно и с каквото дойде. Приличаше на дръглива котка в изоставено градче. Единствената му дреха бяха срязани дънки, чиито разръфани краища се вееха около тънките му бедра като глухарчета. Безопасна игла крепеше дясната дръжка на очилата му с надрани стъкла."
Из книгата
