"Мия съблече тежкото си палто и го остави заедно с рулото домакинска хартия и сапуна, които беше донесла за днес, на стария кухненски плот в основната сграда. Къщата беше свързана с фара на нос Уинстед, на половин час път с кола от дома на майка ѝ. Мия разтри студените си ръце. Снегът, който валеше навън, превръщаше всичко наоколо във вълшебен зимен пейзаж. Тя разбута термостата, нагласи го на по-висока температура и се огледа наоколо за първи път от година. Почистващата фирма беше свършила добра работа. Колекцията от чаени чаши на баба Рут все още беше наредена на стената в дъното на кухнята; точилките ѝ все още се намираха в огромната керамична купа на плота, в която ги държеше тя; светлоотразителят във форма на колибри блещукаше до прозореца над мивката. Сякаш баба Рут всеки момент щеше да се зададе иззад ъгъла, за да направи коледни сладки. За миг Мия затвори очи и се опита да си спомни аромата на черешовия пай на баба си, но не успя и нова вълна на скръб я заля.
От кухнята Мия влезе в дневната - просторно помещение със сводест таван и открити греди. Каменна камина се простираше по цялата дължина на стената в дъното, където някога си пекоха маршмелоу. Всичко беше подредено, чак до декоративните възглавнички на дивана. Мия тръгна по късия коридор към спалните. Бяха три: по една за баба Рут и за двете ѝ внучки, така казваше тя. Мия влезе най-напред в своята, прокара пръсти по тънката жълта кувертюра, която покриваше това легло, откакто тя беше малко момиченце. Имаше дървена тоалетка до прозореца, през който се откриваше гледка към пасището на конете. На скромния скрин под прозореца все още имаше снимки на Мия и Райли като деца. Мия взе една от тях, в сребърна рамка, на която двете със сестра ѝ седяха пред елхата в своите пижами на райета като захарни бастунчета. И стаята на Райли изглеждаше точно така, както си я спомняше Мия - с тъмносиня кувертюра и допълнителни възглавници, защото Райли открай време обичаше да спи, заобиколена от тях. В банята имаше кърпа за ръце с дантела, преметната през ръба на мивката, а на моноблока зад тоалетната чиния - ваза с копринени цветя. Всичко беше наредено така, както го беше оставила баба Рут.
Най-накрая надникна в спалнята на баба си. Тук ароматът на люляк и рози, който свързваше с баба си, беше по-силен. Това, заедно с чехлите, които все още стояха до леглото ѝ, накара косъмчетата по ръцете на Мия да настръхнат. Тя влезе вътре и си пое дълбоко въздух, за да се успокои. В ума ѝ нахлу споменът за тихата мелодия на песничката, която често си тананикаше баба Рут. Мия отиде до дъбовия скрин с пищни месингови дръжки и докосна чифт перлени обеци, които все още лежаха в порцеланова чинийка, сякаш чакаха някой пак да ги сложи. Под чинията беше пъхнат сгънат лист хартия. Мия го разгърна и намери телефонен номер и името Милдред. Телефонният код не ѝ беше познат. Дали тази жена все още чакаше баба Рут да ѝ се обади? Мия сгъна листа и го върна на мястото му. Отиде обратно в кухнята и надникна навън към необузданите вълни на Атлантика, които се разбиваха в границата на имота. През прозореца се процеждаше мътна слънчева светлина, приглушена от снеговалежа. Мия погледна часовника си. Над одеялото от сняг навън стърчеше табелата на брокера. Яркочервените думи Продава се сякаш ѝ крещяха. Следите от нейната кола под наем вече бяха заличени от натрупалия нов сняг. Тя се извърна настрана. Беше минало девет часът; брокерът трябваше да дойде всеки момент.
Къщата беше зловещо тиха, навън снегът се простираше, докъдето поглед стига, и това придаваше на атмосферата допълнителна застиналост. Това бяха последните им мигове в къщата, която беше целият живот на баба Рут, мястото, което беше помагало на семейството им във възход и падение поколения наред. Лъчът на фара нямаше да светне, докато нов собственик не реши да го включи. От болничното си легло Рут настоя фарът на всяка цена да остане собственост на семейството ѝ. Те не знаеха как да го постигнат, но ѝ обещаха да направят всичко по силите си. В крайна сметка обаче се оказа просто невъзможно. Баба Рут би разбрала, нали? И все пак тази мисъл не можеше да прогони страха на Мия, че продадат ли къщата, семейството ѝ ще остане без убежище - че просто ще изчезне също като баба Рут, че времето ще продължи да тече без нея."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 1 глас
