"Небето бавно изсветляваше. В неделния ден градът все още спеше. Прозорците на старинните къщи, ограждащи централния площад, тъмнееха, дори ветропоказателите им не помръдваха. Тишина обгръщаше полумрака сред дъх на окосена трева и ухание на пролетни цветя. Само реката кротко шумолеше и водата се плискаше в подпорите на Древния каменен мост.
Катедралата извисяваше мощната си снага, затваряйки площада от източната му страна. Стърчеше самотна, потъмняла от бурите на времето и мрачни спомени. Централният вход, сам по себе си внушителен, се губеше в основите на стометровата кула с камбанария, сгушен като врабче, попаднало в корените на вековен бук. Църквата беше изящен образец на германската готика, надвишаваща с размерите и великолепието си стандарта на града, изградена със средствата на богати бюргери и дарение от архиепископа на Майнц. Построена само за няколко десетилетия, катедралата се бе превърнала в гордост за жителите на града за цели два века, докато не дошъл Денят на Проклятието.
Отец Матиас влезе през страничния вход откъм южната страна на трансепта, заключи отвътре и закрачи по десния страничен неф. Стъпките му отекваха по каменните плочи. Отвори два прозореца да влезе свеж въздух преди неделната литургия, заобиколи олтара от задната му страна и влезе в своята стаичка. Свали връхната си дреха, застана пред разпятието, произнесе молитва, прекръсти се и седна на един от дървените столове, свързани и приковани към стената. Духовникът въздъхна дълбоко. Беше се наспал, бе станал по обичайното за него време, но незнайно защо тази сутрин изпитваше умора. Някаква безпричинна тъга пълзеше в съзнанието му, бавно нарастваше и го присвиваше. Към нея се присламчи и миналото. Свещеникът често си мислеше, че вече е свикнал за толкова години тук, че вярата му в Господ е достатъчно силна, за да не обръща внимание на старите суеверия и печалната слава на храма. Имаше обаче подобни утрини, когато цялата многовековна история на сградата се стоварваше връз него. Прокълнатата катедрала... Не беше лесно да служиш в нея.
Споменът върна Матиас в неговото детство, в същото онова лято, когато се обрече на Бог. Той беше будно, любознателно момче и обичаше природата. Къщата, която обитаваше семейството му, беше в самия край на града и от оградата нататък започваше гората. Беше стара гора, не толкова голяма и в нея не бродеха опасни зверове. Наоколо растяха величествени дъбове и брястове, пъстра на живописни пътеки в храсталаците и поляни с мека трева, която подканяше да се излегнеш и зарееш поглед в небето. На около два километра по-нататък свършваше в обрасъл с тръстика бряг на голямо езеро, зад което чернееше друга гора, но там вече беше забранена територия за самостоятелни разходки. Момчето бе придружавало два-три пъти баща си на лов за диви патици и яребици, но изстрелите го плашеха, а смъртта го потрисаше и бързо се отказа. Учудваше се на небрежната жестокост, с която хората убиваха невинните твари, тя го угнетяваше и разклащаше устоите на християнското му възпитание. Затова предпочиташе да се скита сам из гората, поемаше с пълни гърди хладния въздух и миризмата на растенията, намираше си закътано място, където да се свре и просто да наблюдава. Един ден Матиас си почиваше под сянката на голямо дърво, недалеч от дома си и от време на време бъркаше в пакетчето с обелени слънчогледови семки. Беше разкрил магията на бавното удоволствие. Взимаше от семките по малко и ги дъвчеше продължително, оставяйки вкусът им да се разстеле в устата. Усети нечие присъствие, нежно и дискретно, като полъх на ветрец. Огледа се нямаше никой. В един миг забеляза, че наблизо бе кацнало птиче. От книгите и от разговорите с баща си, Матиас знаеше много за животните, дори си мечтаеше някой ден да стане зоолог. Това беше голям синигер. За разлика от цвърченето на обикновения, песента на големия синигер е много приятна за слушане. Не е като на славея, но заради особеностите си на нощна птица, човек рядко можеше да го види и наблюдава за по-дълго денем. Освен това славеят трябва да се слуша, няма нищо особено за гледане, защото много прилича на врабче. Друго си е големият синигер пъстроцветен красавец, любопитен и без особен страх, дори можеше да кацне до човек и да му се полюбуват отблизо.
Този определено беше мъжки заради широката черна ивица, която се спускаше от гърдите надолу. Сини бяха вратът и главата му, но с бели бузи, а крилете бяха оцветени в приятно жълто. Птицата завъртя няколко пъти глава, поглеждайки го ту с едното, ту с другото око и изчурулика, сякаш в очакване. Момчето се досети. С премерени и бавни движения извади семки, остави ги на почти голо място до себе си и леко, без да става, се отдръпна назад. Синигерът тъпчеше на място с тънките си крачета, завъртя отново глава, подскочи няколко пъти напред и започна да кълве. След тов изчурулика отново и отлетя. Беше хубаво и вълнуващо неочаквано общуване. На следващия ден Матиас отид отново на това място и по същото време. Извади пакетчето със слънчоглед, изсипа
малко от него, приседна встрани под сянката и зачака. О, чудото се повтори! Отнякъде долетя същият синигер - момчето беше сигурно. Всичко се повтори като предния ден. Ала птичето не отлетя. Внезапно върху него се стовари котка, която се бе спотайвала в клоните на близкото дърво. Движенията ѝ бяха бързи и безмилостни. Матиас подскочи като ужилен, грабна камък, хвърли го към животните и се развика. Котката се стресна и избяга, но беше късно. Синигерът лежеше бездиханен и с раздрано тяло. Момчето го пое в шепите си, треперещ от неистова мъка, чак му се зави свят. Постоя няколко минути, осъзна се, поля със сълзи телцето, докато го зариваше в корените на дървото и си отиде."
Из книгата
