"Виното извикваше у него спомен за касис, беше таниново, със сух послевкус. И въпреки това се долавяха деликатни дъбови нотки, дъх на ванилия, нещо, което сочеше, че е отлежавало в тежки бъчви. Вероятно сира, блендирана с гренаш ноар. Вкусовите му рецептори ясно различаваха фината киселинност на варовиковите скали, слънцето, вятъра. В Русийон знаеха как се отглежда съвършен гренаш. Макар че добивите им не бяха високи, извличаха максималното от слънцето и мистрала, който като свръхмощен фьон отнасяше всяка влага от почвата. Той прокара още веднъж език по устните си, докато дъхът му секна от аромата. Чувстваше се все по-замаян. Задушаваше се, имаше нужда от въздух. Трябва да се раздвижиш, помисли си. Движи се!
Преди няколко дни беше в Русийон и се разходи по ръждивата кафява пръст между редовете със стари лози, обеща на братовчед си Жан да му помогне при гроздобера.
– Какъв дявол ти е влязъл в главата, обикновено не си толкова отзивчив? - недоверчиво го попита Жан.
Той само повдигна рамене.
– Стига де, нали сме семейство.
Виното бълбукаше в устата му и мъжът се закашля, краката му потънаха в нищото, удари главата си в металния капак. В душата му се надигна паника, но той ѝ забрани да превзема цялото му същество, вкопчи се в спомена, сякаш бе спасителна котва. Семейство. Каква велика дума. Наистина имаше достатъчно работа, обаче при вида на дълбоките бръчки, които се бяха врязали в лицето на Жан, и на посърналите му очи се размекна. Жан го прегърна с благодарност, а той му позволи да го направи.
Следващата седмица щеше да започне гроздоберът... Тъпото чувство в главата му се засилваше все повече. Не се предавай, трябва да издържиш докрай! Погледът му се плъзна надолу. Студените стоманени стени блестяха нереално червени. Под него имаше поне още метър. Ако потънеше сега, нямаше никакъв шанс. Отново и отново мяташе завързаните си крака, напред-назад, напред-назад. От прозорчето в долния край на ферментатора до него достигаше треперлива светлина, която се накъсваше от постоянното движение. А в нея - дървени трески като в клокочещо тресавище.
В съзнанието му нахлу спомен. Бяха плували в реката, а след това полегнаха голи в тревата и наблюдаваха слънчевите зайчета по проблясващата вода. Вивиан се надвеси над него, мократа ѝ коса загъделичка кожата му.
– Не, не съм готов още. Не искам да умра!
Виковете му отекнаха глухо. Но защо? Какво толкова бе направил? Нима Анжелин бе разказала на мъжа си? Краката му натежаха, подгизналите дрехи го теглеха надолу. С внезапен порив той раздвижи овързаното си с въжета тяло, сякаш беше змиорка, панически, с разтуптяно сърце, а после силите го напуснаха. Още веднъж пое дълбоко дъх, всмука поетия вече въздух обратно в дробовете си, усети как заедно с него в тях нахлу и виното. Преглътна здраво, закашля се, затвори уста. Потъна с широко отворени очи. И сякаш се понесе към величествен кинематографичен залез. Прозорчето! Може би някой щеше да се приближи, да го забележи и да го освободи от този затвор? Мъжът се надигна, плъзна се с едно-единствено движение към стената, притисна лице до стъклото. Впи изгарящ поглед навън. Пред очите му изникнаха размазани образи: каменни сводове, дървени рафтове, отрупани с най-отбрани вина; бъчви, чието съдържание бе отбелязано с груби тебеширени знаци по тях.
Вече хъркаше в агония, от устата му излизаха мехурчета въздух. Отново задиша спазматично, от което в дробовете му нахлу още вино. И тогава светлината изгасна. И настъпи мрак."
Из книгата
