Ана: Приказка за климата и околната среда

Ана е умно петнайсетгодишно момиче с богато въображение и изострена чувствителност към заплахите пред заобикалящия я свят. Малко преди шестнайсетия ѝ рожден ден обаче започва да ѝ се струва, че сънищата и виденията ѝ са ѝ изпратени от друго време, и даже от друга реалност. Щом заспи, се превръща в собственото си правнуче - Нова, момиче като нея, загрижено за измиращия жив свят.

През 2082 година планетата изглежда по различен начин - редица екосистеми са унищожени, хиляди растителни и животински видове са изчезнали. Нова обвинява прабаба си, че не е сторила нищо, за да спре унищожението на планетата, но бъдещето все още не се е случило и баба и внучка получават шанс да променят хода му и да помогнат на природата и човечеството. Дали ще успеят?

Книгата е част от поредицата Съвременна европейска проза на издателство Колибри.

"Откакто Ана можеше да си спомни, на Нова година семействата от селото винаги бяха ходили с шейни до планинските хижи, за да посрещнат там празника. Първо украсяваха конете и вчесваха гривите им, а после окичваха шейните със звънчета и горящи факли, които да осветяват пътя във вечерния мрак. В някои години по пътеката предварително минаваше снегорин, така че конете да не заседнат в дълбокия рохък сняг. Независимо от обстоятелствата обаче на Нова година беше задължително да се качат в планината, и то не на ски или със скутер, а точно с впрегнати коне. Защото колкото и да беше магична Коледата, не можеше да има истинска зимна приказка без разходката с шейни до хижите.

В новогодишната вечер всичко беше различно. В този единствен ден от годината малки и големи от всички семейства се смесваха в пъстро гъмжило и празнуваха заедно. В една и съща вечер изпращаха старата година и посрещаха новата и така прекрачваха невидимата граница между това, което е било, и онова, което предстоеше. Честита нова година!... Нека всичко лошо остане в старата! Ана обичаше този празник, макар да не можеше съвсем да определи кое ѝ харесва повече: разходката с шейни до хижите, за да отпразнуват остатъка от старата година, или спускането надолу на следващия ден, когато се увиваше в дебело вълнено одеяло, сгушваше се в топлата прегръдка на мама, татко или някой съсед и се връщаше обратно в селото, изпълнена с вълнение от предстоящата година. За коледните празници в годината, когато Ана стана на десет, не беше навалял сняг нито в планината, нито в селото. Студът отдавна бе сковал земята, но като изключим малките бели петна тук-таме по склоновете, все още никъде нямаше сняг. А под откритото небе величественото плато се простираше болезнено голо и лишено от обичайната си за зимата бяла пелерина. Възрастните полугласно си разменяха думи като глобално затопляне и климатични промени и Ана се стараеше да ги запомни, защото за пръв път в живота си усещаше, че нещо в света не е както трябва. Разходката в планината за празника обаче беше традиция и тъй като тази година нямаше сняг, до хижите можеха да стигнат единствено с трактор. Освен това този път обичайната им празнична процесия трябваше да тръгне по светло, защото без сняг в платото щеше да е толкова тъмно, че човек нямаше да вижда на педя пред себе си. Дори факлите нямаше да са им от кой знае каква полза, а и би изглеждало глупаво да закачат факли на трактор или ремарке.

И така в ранния следобед на 31 декември по залесените с брези баири нагоре към хижите поеха пет трактора, натоварени с вкусни храни и напитки. Със или без сняг, се полагаше да отпразнуват новата година с наздравици и може би с малко игри по замръзналите ливади около хижите. Но тази Коледа липсата на сняг не беше единственото необичайно нещо. През последната седмица хора от селото на няколко пъти бяха забелязвали около дворовете им да обикалят диви елени и много скоро започнаха да се шегуват, че част от помощниците на Дядо Коледа са избягали, докато е раздавал подаръците си. Ана обаче веднага разбра, че в тази работа има нещо странно. Дотогава никога не се беше случвало в селата да слизат елени. Един от съседите ѝ дори беше опитал да нахрани уплашеното животно и на следващия ден в местния вестник се появи снимка, документираща събитието: „Нашествие от диви елени в планинските села... В последния ден от годината кортежът от трактори и ремаркета пъплеше нагоре към хижите, а най-отпред се возеха Ана и още няколко деца. Колкото по-нависоко се изкачваха, толкова по-прозрачен ставаше пейзажът наоколо. Това значеше, че наскоро е валяло, а после рязко е паднал мраз и е сковал водата. След малко до пътя точно пред тях видяха труп на животно и всички трактори спряха. Мъртвото животно се оказа вкочанен от студ елен и когато го подминаха, някой обясни, че най-вероятно е умрял от глад. Ана не разбираше защо е останал гладен, но после се изкачиха още по-нагоре и изведнъж целият пейзаж се скри под дебел леден покров. Тогава ѝ стана ясно, че животното не е успяло да се нахрани, защото от заледената земя не можеше да се отскубне и стръкче.

Когато стигнаха до Бреаватнет, шофьорите на тракторите спряха и изключиха двигателите. В това студено време езерото беше дълбоко замръзнало и деца и възрастни започнаха да се пързалят по заледената му повърхност, под която плуваха пъстърви. Когато ги забелязаха, децата се изпълниха с въодушевление. Но докато другите играеха хокей и караха шейни върху леда, Ана тръгна сама покрай езерото и се загледа в замръзналите храсти. Под тънката ледена ципа се бяха сгушили мъх и изсъхнали листа, вечнозелен пирен и мечо грозде с огненочервени плодчета. Така заскрежени, храстите изглеждаха толкова красиви, че сякаш принадлежаха към друг, по-възвишен и чист свят от нейния. Но скоро Ана видя една мъртва мишка, а малко по-надолу по пътя и още една. Под близката джуджева бреза пък откри замръзнал леминг и тогава приказната красота на стъкления свят изчезна. Винаги е знаела, че мишките и лемингите прекарват зимата, сгушени сред храсти и шубраци, под меки снежни юргани. Но какво ставаше, ако някоя зима нямаше снежни юргани? Тогава за мишките и лемингите ставаше почти невъзможно да оцелеят. Ана вече разбираше защо елените са започнали да слизат в селото им, и причината нямаше нищо общо с Дядо Коледа."
Из книгата

Юстайн Гордер е известен норвежки писател, публицист и сценарист, автор на романи, разкази и книги за деца. Неговите творби са преведени на множество езици и се издават в различни страни по света с общ тираж от няколко милиона екземпляра. Той популяризира философията, като голяма част от идеите му присъстват в най-известното му произведение - романът за историята на философията Светът на Софи (1991 г.).

Юстайн Гордер е роден на 8 август 1952 година в столицата на Норвегия, Осло. Баща му е бил директор на училище, а майка му - учителка и автор на детски книжки. Той завършва Университета в Осло, където изучава скандинавска литература, теология и философия. Гордер започва да пише през 1974 година и участва в написването на учебници по философия и богословие. През 1981 година той заедно със семейството си се премества в Берген, където няколко години преподава философия.

През 1986 година Гордер публикува първата си художествена книга Диагнозата и други разкази. В нея са включени ранните разкази на писателя. В тях той обръща внимание на теми, които по-късно блестящо развива в своето творчество - философията на живота и смъртта, тайнствената природа на човека, тайните на творчеството и любовта. През 1990 година Гордер публикува романа си Мистерията на пасианса, който е възприет изключително добре както от читателите, така и от критиката. Той печели наградата на литературните критици на Норвегия през 1990 година и на Министерството на културата на Норвегия. Книгата съдържа фантастични елементи и разказва за живота на 12-годишното норвежко момче Ханс Томас, който заедно с баща си заминава за Атина да търси майка си, която преди години изоставя семейството си и се превръща в известен фотомодел. От самото начало на пътуването с тях започват да се случват тайнствени неща... Романът Светът на Софи писателят публикува през 1991 година, като той се смята за най-успешното му произведение. В продължение на три години книгата оглавява списъка на националните бестселъри на Норвегия, преведена е на над 53 езика в 45 страни по света, като тиражът ѝ достига около 30 милиона копия (само в Германия са продадени над 3 милиона екземпляра). Романът е отличен с наградите Deutscher Jugendliteraturpeis (1994 г.) и Premio Bancarella (1995 г.), също така има две успешни екранизации през 1999 и 2000 година (филм и сериал), като сценарист и на двете продукции е самият Гордер. Освен това книгата е претворена в мюзикъл и компютърни игри. Романът е адресиран предимно към деца, но би бил интересен и на възрастните. Това е една завладяваща история за развитието на сложната наука философия, която авторът по достъпен начин разказва на едно 14-годишно момиче. Младата Софи получава писмо от непознат мистериозен философ, с което започва нейното пътуване във вълнуващия свят на философията. Невероятният успех на романа позволява на писателя изцяло да се отдаде на литературната си дейност. Така през 1996 година се появява книгата Vita Brevis, която представлява писмо на възлюбената на Аврелий Августин - Флория, което според автора е намерено в Аржентина и всъщност се явява препис от края на XVII век. Тази трогателна любовна история, написана от името на една невероятна жена, донася на автора световна слава и го превръща в един от най-четените съвременни норвежки писатели. Публикуваният през 2001 година роман Продавачът на истории, подобно на предходните книги на автора, също придобива голяма популярност. Героят на книгата, известен с прозвището Паякът, практикува доста странен занаят, а именно снабдява писателската общност със сюжети за книги, които те впоследствие представят за свои. Той крие самоличността си и винаги остава в сянка, докато един ден съдбата не му поднася неочакван сюжет... Две години по-късно е издаден романът Портокаловото момиче (2003 г.), който се явява един вид книга в книгата, тъй като историята в нея се разказва от двама души. Момче, на име Грег, чува гласа на своя баща, единадесет години след смъртта му. Книгата е екранизирана през 2009 година.

През 1997 година Гордер и съпругата му създават Sophia Award, която се присъжда ежегодно за постижения в областта на екологията и развитието на околната среда. Нейният паричен еквивалент е около 100 хиляди долара. През 2005 година писателят е награден с Кралския норвежки орден Св.Олаф, а в края на същата година той получава почетна степен от Тринити Колидж (Дъблин, Ирландия). Към днешна дата Юстайн Гордер живее в Осло, заедно със съпругата си Сири Даневиг и двамата им сина.