"Привечер стигнаха границата и Нена Даконте забеляза, че пръстът ѝ с венчалната халка продължава да кърви. Митничарят, с наметало от груба вълна върху лъскавата триъгълна шапка, прегледа паспортите на светлината на карбидната лампа, като едва се държеше на крака под напора на пиренейския вятър. Двата дипломатически паспорта бяха редовни, но той вдигна лампата, за да се увери, че снимките отговарят на лицата. Нена Даконте беше почти дете, с очи на щастлива птичка и медената ѝ кожа излъчваше карибски зной в зловещата януарска вечер, а тя тръпнеше, потънала във визоново палто, по-скъпо от едногодишната заплата на целия граничен гарнизон. Колата караше мъжът ѝ Били Санчес де Авила - една година по-млад от нея, почти толкова красив, със сако на шотландско каре и спортен каскет. За разлика от жена си беше висок, атлетичен и имаше железните челюсти на кротък наемен убиец. Но най-силно биеше на очи сребристият автомобил, който лъхаше на див звяр. Подобен не бе пресичал тази бедняшка граница. На задната седалка бяха натрупани съвсем нови куфари и много неотворени пакети с подаръци. Виждаше се и тенор-саксофонът, голямата страст в живота на Нена Даконте, преди да бъде покосена от безпощадната любов на своя млад ваканционен приятел."
Из книгата
"Дванадесетте разказа в тази книга написах през последните осемнадесет години. Преди да придобият сегашния си вид, пет от тях бяха журналистически бележки и сценарии за филми, единият от които за телевизионен сериал. Друг разказах преди петнадесет години в едно интервю, приятелят ми го записа, после го публикува, а аз преработих отново неговата версия. Това бе изключително творческо изживяване, което заслужава да бъде обяснено дори само за децата, които искат да станат писатели, когато пораснат, за да разберат отсега колко неутолим и изгарящ е е писателският порок. Идеята ми хрумна в началото на седемдесетте години от един пророчески сън, след като бях живял 5 години в Барселона. Сънувах, че присъствам на собственото си погребение - прав, сред група приятели, облечени в официални траурни дрехи, но обзети от празнично настроение. Всички изглеждахме щастливи, че сме заедно, и най-вече аз от прекрасната възможност, която смъртта ми предоставяше - да се събера с моите приятели от Латинска Америка, най-старите и най-близките приятели, които не бях виждал отдавна. В края на церемонията, когато започнаха да се разотиват, понечих да си тръгна и аз, но един от тях хладно и недвусмислено ми даде да разбера, че за мен празникът бе приключил, "Само ти не можеш да си идеш" - рече ми той. Едва тогава разбрах, че да умреш означава никога повече да не бъдеш с приятелите си. Не знам защо изтълкувах този показателен сън като осъзнаване на собствената ми личност и реших, че това е добро начало да опиша необикновените преживявания на латиноамериканците в Европа. Това откритие ме вдъхнови, защото наскоро бях завършил "Есента на патриарха" - най-трудното ми рисково начинание - и не знаех с какво да се захвана. Винаги съм мислел, че всеки нов вариант на един разказ е по-добър от предишния. Как да разбера кой да бъде последният? Това е тайната на занаята, която не се подчинява на законите на интелекта, а на тайнството на инстинктите, както готвачката знае кога супата ѝ е готова. Във всеки случай няма да ги прочета пак, както не съм го направил никога с останалите си книги, от страх да не се разколебая. За щастие, ако тези дванадесет странстващи разказа свършат в кошчето за боклук, биха били спокойни, като че се завръщат вкъщи."
Габриел Гарсия Маркес, Картахена де Индиас, април 1992