Нищо не знаеш за хората. Поезия

"Удивително е умението на Диана Юсколова да издига обикновения свят извън пределите на скуката и клишираните делници. Дали ще пише за есента, врабчетата, ореховите листа или морето, думите, сякаш с невидима ръка те хващат и те повеждат по омагьосаните пътеки на сънищата и недоизказаното, там, където е уютно и приютено. Онова, вътре в нас, само на две ябълки разстояние, там, където душата ни се люлее в люлката на живота и ревностно я пазим да не падне. Прочетете тази книга. Прочетете всичките ѝ книги."
Ана Цанкова

"Оживяват сезоните и техните обитатели, градските легенди и истините в страниците на тази книга, тайните и премълчаните тъги, за да ни помогнат да открием човешкото в човека, да се надсмеем над ежедневната проза, да проговорим най-сетне за миналото и с лекотата на птичите криле да счупим заключалките на клетката и времето. Оживяват заблудите и непоисканите обещания, гладните чудовища и безпътицата, за да признаем най-сетне, че животът ни би бил илюзия, ако тишината не ни допуска до усмивката на другия, ако продължаваме да се крием в ниското. Всичко можем да разберем за хората, когато осъзнаем, че в поне 72 присвивания в минута живеем ведно."
Симеон Аспарухов

"Нищо не знаеш за птиците, каза тя.
Хвърли шепа трохи на тротоара
и те заприиждаха - доверчиви и сиви,
гладни и зли,
малки, крилати и гласовити птици.
В очите им още се търкалят трохи,
под крилете им все така пърхат полети.
Нищо не знаеш за хората, казах аз
и взех камъка от ръката на детето.
А то посегна към друг - по-тежък.
И продължи да ме убива."

"Есента е онази свадлива клошарка
с жълто-червена жилетка и зелени чорапи,
която носи живота си в найлонови пликове
и все пита: Какви хора сте вие? Какви?
Когато е добра,
храни бездомните кучета и гълъбите,
усмихва се на децата, на слънцето,
не мисли за утре. Чете стихове.
Пресича неправилно Раковски
и отнася живота си в парка.
Когато е облачно, става зла.
Чупи бутилки,
крещи по котките и по свраките.
Подритва боклуци по Графа
и се страхува от трамвая.
Студен вятър пронизва костите ѝ.
Дъжд вали от очите ѝ, лепне мъгла.
Умират листа от умора.
А тя все пита невинните минувачи:
Какви хора сте вие? Какви хора?"

"Тротоарът, който нарочно спъвал хората,
е някаква градска легенда,
избуяла от нищото и невярна
до безобразие.
Също както и онзи площад,
който винаги говорел истината.
Или както онзи ъгъл,
където винаги се срещали хората,
които са се изгубили в нищото.
По лицето на града - дупки, пълни с мътна вода.
По тялото - белези от среднощни пиянства.
И някоя друга изненадваща революция,
оставила след себе си незабравими спомени.
Август пада на тежки парцали.
Прах вали по прозорците.
Лято е,
а не чувам какво ме питат врабчетата
миг преди да станат защитен вид."

"Толкова пъти му сменяха името,
че вече няма значение как се казва.
Мътни порои от думи се изсипаха върху него
и сега сънува, че го пази чадър.
Обещания празни, тежки стъпки и шум
белязаха грозно лицето му.
Толкова хора преминаха,
че се научи да бъде добър:
да пази музикантите и метежите,
фасовете и недопития алкохол...
Само гълъби крачат сега по площада.
Той брои крачките им.
Останалото е ежедневна проза:
хляб за вечеря,
хляб за награда."
Диана Юсколова