"Междувременно някъде другаде точно когато светва зелено и колите от шосето край плажа се приготвят да напуснат града и да продължат към полупустинята и планините, една жена по-бавно от всякога тръгва да пресича пътя, който единствен заедно с крайбрежната алея за пешеходци спира океана и мъглата да се надигнат към центъра на града и планините. Жената е сама, търси детето си.
Нищо на лицето ѝ не напомня за онова, което е било, и ако някой извика името ѝ, тя не се обръща и не казва не или престани на езика, който никой тук не разбира и никого не интересува; ако я спре на място, тя не го поглежда и ако ѝ каже почакай, тя не отговаря със защо, нито пък с и аз имам право да вървя тук като теб, не разбираш ли? Петък е и скоро градът, почти разтопил се от жегата, ще се изпълни с туристи в светли дрехи, тръгнали на разходка по пазарите за пържена риба и стриди; те ще се трупат в търговския район, кръстосвайки улица след улица по посока на площада; от голямата галерия туристите ще изникнат като от дупка и ще се запътят към квартала на музеите и магазините за сувенири и когато приключат с покупките, ще продължат към розариума и университета, към книжарниците и парковете, а по-късно към самотния продавач на царевица, застанал на ъгъла на слънце, и клюмналите палми, под които котките са се скрили от жегата и са се излегнали, за да могат по-късно, щом падне горещината, да се затичат по тротоарите и край стените на къщите, да си намерят някое заведение на открито и да се приютят там. По-нататък - в далечината, където един хълм закрива гледката, а пътят е изкалян от следите на багерите, които очакват да започнат работа - се издигат изоставени нови постройки от светъл бетон и стоманени колони, както и малка библиотека, посещавана само от студенти. Да, точно срещу пътя, невидими за онези в университета, с изглед към зеленината и факултетите, се намират полуготови нови сгради с почти никакви стени на помещения, които биха могли да бъдат хол или спалня, тоалетна, кухня или килер, а сега зеят празни и най-вече пазят студентите от ветровете и дъждовете, идващи от юг.
Вечерно време студентите разстилат спалните си чували върху бетона, притискат към стените чантите си, единственото останало им, и задрямват до тях. После се будят от слънцето и сутрешния пек, замъкват чантите си през калната земя до своя факултет и се оглеждат. По това време на деня никой освен чистачите не ходи из празните коридори, нито едно кафене с отстъпки за чай, кафе и вчерашни сандвичи за няколко монети не е отворено, никой пазач няма да те пита откъде идваш или какво правиш там, никой не си оставя чантата на празния стол до себе си и не казва, че за съжаление, мястото е заето. Студентите се измиват под мишниците и между краката в голямата тоалетна в края на коридора, а после сядат на столовете и в очакване на първия семинар заспиват. Спят дълго.
По-късно ще се видят край огъня на мястото за спане и ще обсъждат как най-добре да превърнат недовършената сграда в дом - ще си говорят кои стени са крайно необходими, откъде ще вземат ламарините, кой е най-добрият майстор и откъде ще вземат винтове и бургии. Студентите ще си говорят и ще се смеят, преди да стане време за лягане, а после ще отворят чантите си, ще си извадят нещата, ще си вземат сухи чорапи и пуловери и с фенерче и учебници в ръка ще се запътят към мястото за спане до стената.
Петък следобед е в края на лятото и скоро по пустия плаж ще се затъркалят боклуци около шезлонгите и чадърите, океанът меко ще се отдръпне от скалите и тръстиките, продавачите на сладолед ще затикат счупените си колички нагоре по хълма покрай палмите и будките със скара, таксиметровите шофьори ще избършат с парцал седалките и пукнатите предни стъкла на колите си, ще почакат някой костюмиран мъж да им махне с ръка и с пътника до себе си ще се отдалечат от крайбрежната алея. Скоро - малко след като за всеки случай са сложили ръка на чантите си и са се огледали за децата, които в очакване да им дадат работа са заспали на плажа с чувал и гребло в ръка - туристите ще тръгнат по широкия тротоар към осветената от здрача крайбрежна алея и прекрасната гледка на океана; онези, които могат да си позволят вечеря и малко вино в някой от ресторантите на алеята, ще седнат и ще помолят за газирана вода и може би за голяма бутилка домашно вино, мариновани маслини с каперси, лук и солени ядки, за да се отпуснат и да се насладят на леко разбунтуваното море и катраненочерното тъмно небе над вече скоро пренаселената крайбрежна алея.
Жената, която търси детето си, е била там, знае как изглежда крайбрежната алея и тази вечер като всички останали петъчни вечери, откакто изчезна детето, ще се върне там и ще чака; ще оглежда момичетата, които ще изникват сякаш отникъде с метли и парцали в ръце, и ще ги последва, защото и те като Изчезналата ще отиват да чистят и ще търкат пода до блясък. Ще търси и ще се оглежда по крайбрежната алея. Бавно, безкрайно уморена, ще се дотътри дотам - решителна и вкопчена в чантата си, сякаш това е най-ценната ѝ вещ, ще седне на някоя пейка пред ресторанта, където е работела дъщеря ѝ точно преди да изчезне, и ще държи ножа топъл, като го прехвърля от едната си ръка в другата.
За алеята си мисли тя, когато светофарът светва зелено и улиците около града потъмняват, а сенките, по-дълбоки от предния ден, я правят невидима; вижда крайбрежната алея и момичето, и будките със скара, и децата, когато бавно тръгва да пресича пътя - сервитьорите с черните си панталони и мъжете с бири в ръка спират, за да извикат на децата. Както всеки друг ден, тя смята да продължи към площада по тясната уличка и после към мястото, където продавачът на зеленчуци вече е започнал да прибира дините и плодовете с костилки (както и парчетата счупен на две карфиол и кориандър, каквито Изчезналата всеки път искаше да вземе за вкъщи в малката уличка), но не може да се помръдне, застинала е по средата на пътя.
Днес светът сякаш е различен, някак нов, и ако стисне раните си и ги отвори, няма значение дали гнойта ще потече все така гъста и жълта както преди, и ако забрадката ѝ падне на банкета на пътя, където тя от изтощение беше спала, няма значение дали ще си я намери - въздухът е едновременно задушлив и празен и точно в този момент жената усеща присъствието на Изчезналата и може би дори аромата ѝ от другата страна на пътя.
Ако остане тук достатъчно дълго - и със затворени очи и ръце стои сред колите в толкова съкровена молитва, че нищо освен желанието да не може да пробие навън, - може онзи Бог, който ѝ даде детето и после си го взе обратно, да ѝ го върне. Ако извика достатъчно силно молитвата си мили Боже на фона на виковете от колите и безкрайно горящото слънце, моля те с цялата си душа, може би ще се случи нещо, което не се е случвало досега. Ако каже най-съкровено от всичките си деца и едновременно с това падне на колене на асфалта, нея най-много обичах, може би нещо отвъд всяка представа ще се случи и детето ще изникне пред нея като в сън."
Из книгата
Рейтинг: 8.00 / 1 глас
