"Манди Лоусън се загледа през прозореца в кухнята, докато чакаше да се стопли водата за чая ѝ. Беше късно, почти десет часът, и обичайно красивата гледка към Нантъкет Саунд беше обвита в мрак. Но в далечината Манди видя слаба светлина, може би от носеща се над водата лодка, и тя стана по-ярка с приближаването си до брега. Манди я наблюдава известно време, след това се обърна към шкафа и извади любимия си билков чай с вкус на карамел, пусна едно пакетче в чаша и добави гореща вода.
Децата най-сетне бяха в леглата. Те останаха будни до по-късно от обикновено, тъй като се вълнуваха заради празниците и училищното тържество на следващия ден. По-рано Манди приготви мъфини, които Брук щеше да занесе. Обикновено младата жена очакваше с нетърпение това време от годината. Магията и чудото на Коледа през очите на децата винаги повдигаха духа ѝ. Но тази година беше малко по-различно, усещаше се известна празнота. Миналата година по това време тя точно се беше разделила със съпруга си и почти не помнеше как бяха минали празниците. Сега Манди беше официално разведена и в последните месеци започна да се вижда с един мъж. Чувстваше се добре в компанията му, но връзката им все още не беше сериозна и празниците сякаш усилваха самотата ѝ.
С наближаването им тя стана малко по-замислена и леко се натъжаваше при спомените за по-щастливите дни с Кори и децата. Бившият ѝ съпруг беше продължил напред. Доколкото Манди знаеше, той нямаше сериозна връзка, но се виждаше с много жени, изглежда, че така е било и в последните години от брака им. Децата май също се справяха добре. Манди трябваше да признае заслугата на Кори. Той беше много добър с тях, освен това живееше достатъчно близо, за да ги взема редовно и да прекарват заедно колкото им беше необходимо. На Манди просто ѝ липсваше доброто старо време. Голямата къща често изглеждаше твърде голяма за тях тримата без Кори в нея. Но децата бяха израснали в тази къща и тя не искаше да ги откъсва от нея. Стабилността беше много важна и тя го знаеше.
Манди извади пакетчето чай от чашата си и го изхвърли в кошчето за боклук, след което отиде във всекидневната, за да седне на любимото си кресло, да вдигне крака и да почете малко преди лягане. Все още не ѝ се спеше. Денят в ресторанта беше натоварен. Тя беше съсобственик на При Мими заедно със сестрите си Ема и Джил и с главния готвач Пол. Манди се усмихна, когато си помисли колко предвидливо е постъпила баба им, като им го е оставила в завещанието си с условието да работят заедно една година преди каквото и да е голямо решение за продажба.
Джил беше безгласен партньор. Тя се върна в Манхатън след изтичането на годината, за да продължи да управлява компанията за подбор на персонал, която притежаваше заедно с партньора си, а отскоро и съпруг Били. Но ресторантът беше точно това, от което Ема и Манди се нуждаеха. Бракът на Ема също се беше провалил, но по различна причина - съпругът ѝ от дълги години я напусна заради друг мъж. Ема и Пол бяха двойка от деца и Манди се радваше, че те отново се сближиха, след като сестра ѝ се почувства готова да допусне друг мъж в живота си.
За Манди При Мими беше божи дар. От години тя имаше желание да работи, но Кори не беше съгласен, тъй като нямаха нужда от пари. Той управляваше успешен хедж фонд, който всяка година постигаше печалба за милиони и Кори обичаше да се хвали, че на съпругата му не се налага да работи. Но работата беше нужна на Манди заради желанието ѝ да се чувства полезна и да се предизвиква. И в ресторанта намери това, което търсеше. Ема имаше известен опит от годините си в колежа, когато припечелваше като сервитьорка. А Джил се беше вихрила зад бар. Манди бе най-неподготвена от трите, тъй като никога не беше работила в ресторант, но се включваше в подготовката на много местни благотворителни събития. И този опит се оказа безценен, след като разшириха бизнеса си с организиране на сватби и с други функции.
Тя се настани в удобното си бебешко синьо кресло от мек велур. Погледна книгата си, която я чакаше на нощната масичка, но се чувстваше твърде уморена, за да чете, затова реши да види какво дават по Холмарк. Коледните филми винаги ѝ създаваха добро настроение. Манди взе дистанционното и пусна телевизора, когато чу тихо кикотене, последвано от хълцане и нов, този път малко по-силен, смях. Тя се усмихна, когато погледна огромната украсена елха на няколко метра от големия телевизор. Дръвчето беше в ъгъла и до Манди долиташе звукът от две кикотещи се зад него деца. Сигурно са слезли крадешком по стълбите, докато е била в кухнята, и са се скрили в любимото си кътче. Тя стана и видя два чифта крачета да се подават от мястото, където бяха легнали децата, доближили глави и с вперен в елхата поглед. Манди знаеше, че този миг е специален за тях. Преди време им беше разказала, че със сестрите ѝ се криели зад елхата и оставали там с часове, като наблюдавали блещукащите светлинки, опиянявали се от коледния дух и мечтаели за бъдещето си. Усещането беше магическо и Манди се радваше, че то стига и до децата ѝ. Но времето им за лягане отдавна бе минало.
– Виждам ви и ви чувам. Сега излезте и се върнете в леглата си. Много е късно.
Настана кратко мълчание, последвано от шумолене, докато децата излизаха неохотно от скривалището си.
– Мамо, нямаш представа колко е хубаво там! - възкликна Блейк.
– Всъщност имам, скъпи. Хайде, по леглата. В следващия един месец ще можете да прекарвате много време зад елхата.
Манди ги последва горе и се увери, че са добре завити, преди да се върне долу. Тъкмо се беше настанила в креслото, когато мобилният ѝ телефон звънна. Обаждаше се сестра ѝ Джил.
– Улучи точния момент. Тъкмо сложих децата да спят.
Говориха няколко минути, разказаха си какво им се беше случило напоследък, а после Джил направи кратка пауза. Беше малко необичайно да се обажда толкова късно, обикновено говореха сутрин.
– Всичко наред ли е? - попита Манди.
– Да, всичко е наред. Тъкмо говорихме с Били и си спомних думите ти, че сме добре дошли при теб по всяко време и че имаш много стаи, след като Кори се изнесе.
– Да, искате ли да дойдете за Нантъкетската разходка на Коледа? - Те отдавна бяха говорили за това. Първият уикенд през декември беше запазен за известната коледна Нантъкетска разходка, когато всички магазини се украсяваха за празниците, а ресторантите работеха отново или оставаха отворени през уикенда за последни веселби, преди да затворят за зимата.
– Да, много искам да дойдем в четвъртък следобед, ако те устройва?
– Разбира се. Може да те използваме да ни помогнеш и в ресторанта. Уикендът ще бъде натоварен.
– Добре, ще ми бъде приятно да застана отново зад бара. Били каза, че също ще се радва да помогне. - Манди помисли известно време. Били Карманети беше висок, тъмнокос и много привлекателен мъж. Дамите сигурно щяха да го одобрят.
– Може да поработи на рецепцията, да посреща хората и да ги кара да се чувстват добре дошли.
– Прекрасно - засмя се Джил. – Ако нямаш нищо против, искаме да останем няколко седмици. До Нова година, ако не е твърде много. В противен случай може да отидем в Белият слон.
Манди изведнъж усети нов прилив на щастие.
– Джил, много ще се радвам. Ще правим всичко заедно - ще печем, ще хапваме, ще пазаруваме за Коледа, ще си почиваме и ще се наслаждаваме на хубаво вино. Нямам търпение да ви видя, Ема и Пол също ще се зарадват. Ще бъде страхотна Коледа."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас
