Под ябълковото дърво

"Няма да позволя на сина си да копае въглища. Чуваш ли ме, синко? - настоява бащата на Андрю. – Учи здравата. Ще си изградиш свой живот, щом пораснеш. Но не и тук."

Младият Андрю мечтае да стане ветеринар, ала след експлозия в мината в живота му настъпва драматична промяна. Овдовялата му майка се връща в родината си, а младежът заживява в Питсбърг с леля си и съпруга ѝ Вилхем Кайзер, който му намира работа в железниците. Ужасяващ инцидент отново променя съдбата на Андрю и сякаш слага край на мечтите му. Приемното му семейство напуска големия град и заживява в порутена ферма в Пенсилвания. В нелекия живот на Андрю обаче има лъч светлина - чаровната Лили Мортън, която с нищо не издава колко наранена е душата ѝ. Лили, скрита под балдахина от червени ябълки, тайно наблюдава младежа и неусетно в гърдите ѝ пламва любов. Тя се превръща в неговия ангел спасител, благодарение на нея Андрю се справя с трудностите, пред които ежедневно е изправено семейството на емигранти от Германия, особено след избухването на Първата световна война. Ябълковото дърво, станало мълчалив свидетел на безброй драматични събития, нак­рая е отсечено, но новите издънки са здрави, силни и напъпили с нов живот.

Под ябълковото дърво е дълбоко затрогваща семейна сага за несгоди, победи и страсти, вълнуващ портрет на силни хора, способни на всичко да сбъднат мечтите си.

Хармъни Върна е родена през 1971 година в Питсбърг, Пенсилвания, САЩ. Завършва през 1994 година университета Сиракюз, след което се премества в Ню Йорк. Има 20-годишна кариера в средствата за масова комуникация - работила е за радио, телевизия, списания, вестници, връзки с обществеността, реклама и маркетинг. След като се омъжва, семейството се мести няколко пъти, преди да построят дома си в Нютаун. Тя отглежда децата си и работи като писател на свободна практика. Пише сценарии за канала Food Network и статии за списанията Modern Bride и Connecticut Woman. След като децата ѝ тръгват на училище започва да пише романи. Хармъни Върна живее със семейството си в Нютаун, Кънектикът.

От авторката на книгата Дъщеря на Австралия.

"Когато платеният час свърши, Франсин изпрати Андрю до вратата, шепнейки му указания, все едно си вземаше бележки.
– Запомни какво ти показах. Можеш да правиш това също толкова добре и с език. Ближи, както котката пие вода, а не както хрътката. - Намръщи се, за да подчертае думите си. – И помни, че трябва да отделиш време на жената, да я накараш да иска, да чака. Целувай я внимателно, без много език, без много слюнка, нали разбираш? Да не е твърде влажно. Целувай я и по шията.
Вилхелм ги чакаше на верандата и не погледна Андрю в очите, а само Франсин, държанието му беше много по-сдържано отпреди. Тя драматично отърка челото си.
– Божке, той ме изтощи.
Вилхелм неловко извади банкнотите от портфейла си и ги подаде на Франсин.
– Благодаря, Франи.
– За мен беше удоволствие. - Намигна на Андрю. – Определено си беше удоволствие.
Мъжете пътуваха с колата в неспирния съпровод на бръмченето на двигателя. Андрю погледна чичо си, видя отсъстващото му разсеяно изражение и рече:
– Трябва да те питам нещо.
– Какво? - запита задавено Вилхелм.
– Бил ли си и друг път там? - Потропа с крак по пода на колата. Мисълта за предателството към леля Ивлин му тежеше - тя му беше станала втора майка. – Бил ли си с онези жени? - обвинително запита.
Вилхелм Кайзер свърна встрани, колелата страховито подскочиха по камъните, преди да удари спирачката.
– Слушай ме внимателно и ме слушай добре. Никога не съм докосвал онези жени! - Гласът му беше гневен. – Нито веднъж!

Андрю не се уплаши и безстрашно срещна гнева на мъжа.
Чичо му размаха юмрук и върна колата на пътя.
– Но пък май разбирам защо си го помислил - призна и се облегна на седалката си. – Виж, мнозина от железницата посещаваха такива места. Загубил съм повече хора по релсите от сифилис, отколкото от злополуки. Понякога мъжът започва да се чувства самотен, когато със седмици е на път. - Обърна се внезапно към Андрю. – Обаче се кълна в живота си, в момчетата си, че никога не съм бил с някоя от тези жени. Никога не съм изневерявал на Ивлин и никога няма да го сторя. Разбра ли?
Андрю кимна, облекчението се разля в гърдите му. След това и двамата потънаха в мислите си, докато подминаваха мрачните вонящи фабрики и зловонния хоризонт на сърцето на града. Движеха се успоредно на железопътната линия, когато ги подмина парен влак от Пенсилвания. Вилхелм го проследи с поглед през стъклото, продължи да го гледа и в огледалото, докато служебният вагон не изчезна в опашка от черен дим. Беше мрачен и потиснат.
– Злополуката не беше по твоя вина - внимателно изрече Андрю.
Мъжът стисна още по-здраво волана и кокалчетата му побеляха. Адамовата му ябълка се надигна и се отпусна.
– Не те виня - добави Андрю. – Никога не съм те обвинявал.
Вилхелм извърна лице към прозореца и прехапа дол­ната си устна.
– И ден не минава, без да се обвинявам за станалото.
Гласът му прозвуча като ехо, което отекна в дълбините на съзнанието му, отдавна погребано разкаяние, облечено в думи."
Из книгата