"Слънцето огря лъскавата тъмна коса на Мелиса Хендерсън, вдигната в хлабав кок на главата ѝ. По лицето ѝ се стичаше пот, а мускулите на дългите ѝ, слаби ръце бяха опънати от усилието докато работеше. Съсредоточено търкаше с шкурка една от вратите на къщата - нейното спасение в планината Бъркшир в Масачузетс. Мелиса купи къщата преди четири години, тогава бе овехтяла от времето, порутена и се нуждаеше от сериозен ремонт. Никой не беше живял в нея повече от четиредесет години и подът скърцаше зловещо, когато човек вървеше из нея. Мелиса се страхуваше, че дъските ще се разпаднат. Тя бе оглеждала къщата едва двайсет минути, когато се обърна към брокера на недвижими имоти и заяви уверено, че ще я купи. Знаеше, че си беше у дома в мига, когато влезе в красивата навремето стогодишна викторианска къща, заобиколена с четири хектара земя с овощни градини, огромни вековни дървета и поток, който течеше през имота в подножието на планината. Къщата премина в нейно владение след два месеца и оттогава тя се трудеше здраво. Работата по нея се превърна в най-важното нещо и Мелиса бавно връщаше дома си обратно към живот. Мястото стана голямата ѝ любов и фокуса на дните ѝ.
Мелиса дори се захвана да учи дърводелство и в началото допускаше безброй грешки. Записа се и в курс по водопроводни услуги, нае местен предприемач да смени покрива и използва работници, когато се налагаше. Но когато бе възможно, Мелиса вършеше работата сама. Тежкият труд я спаси след най-ужасните четири години в живота ѝ.
Веднага след като официално къщата стана нейна, тя обяви нюйоркския си апартамент за продажба. Според бившия ѝ съпруг, Карсън Хендерсън, беше глупаво да го продава преди да разбере дали ѝ харесва да живее в Масачузетс. Но Мелиса беше твърдоглава и смела. Никога не се отказваше от решенията си и рядко признаваше грешките си. И знаеше, че този път не бе допуснала грешка. Искаше да си купи къща и да се откаже от Ню Йорк завинаги. Постъпи точно по този начин и не съжали и за минута. Всичко в живота ѝ тук ѝ харесваше, беше това, от което се нуждаеше. Обичаше къщата страстно и откакто се премести в нея, целият ѝ живот се промени.
Четирите години преди да купи имота бяха най-мрачното време в живота ѝ. Понякога Мелиса седеше на терасата и размишляваше върху това. Сега ѝ беше трудно дори да си представи какво бяха преживели с Карсън, когато на осемгодишния им син, Роби, поставиха диагноза злокачествен мозъчен тумор, неподлежащ на операция. Опитаха всичко възможно, водиха го при специалисти из цялата страна и дори в Англия. Но прогнозата винаги бе една и съща - една или две години. Той живя две години след поставянето на диагнозата и те опитаха да ги направят колкото се може по-хубави за него. Роби почина на десет години в ръцете на майка си. Мелиса неуморно се опитваше да открие лечение за детето си и лекар, който би се съгласил да го оперира, но още от самото начало се бореха с неизбежното. Тя отказваше да приеме смъртната присъда на сина си до самия край. После целият ѝ свят се срина. Роби беше единственото ѝ дете, а сега тя вече не беше майка.
Двете години след смъртта му изминаха като в мъгла. Мелиса беше замаяна, мислеше, че ще полудее. Беше спряла да пише година след разболяването на сина си и никога не поднови работата си. Известен автор на бестселъри, с пет зашеметяващи хита, тя не бе написала и дума от седем години и се кълнеше, че никога вече няма да го направи. Писането бе движещата сила на живота ѝ преди, но вече не изпитваше никакво желание да се върне към него. Интересуваше се само от дома си и искаше да го превърне в най-красивата викторианска къща в света. Той бе заменил всичко друго в нейния свят, дори хората. Беше отдушник, където изливаше цялата си мъка, непоносимата ярост и тъга, които изпитваше. Агонията бе малко по-лека сега. Работата по дома ѝ бе единственият начин, по който можеше да облекчи болката си, като използваше ръцете си, вдигаше тежки греди, ремонтираше камини, помагаше на работниците и вършеше повечето дърводелска работа сама.
Сега къщата грееше и беше изключително изящна. Моравите бяха безукорно поддържани и тучни, а старинният дом просто блестеше. Беше нещо, с което Мелиса можеше да се гордее, а и символ на оцеляването ѝ. Всичко в него бе в памет на Роби, който сега щеше да е на шестнайсет, ако бе жив.
Бракът ѝ с Карсън умря заедно със сина ѝ. В продължение на две години здраво се бяха борили, но загубиха битката. След като Роби почина, Мелиса не се интересуваше от никого, само от малкото си момченце, което вече го нямаше. Мисълта за това все още я караше да се задъхва, но сега се случваше по-рядко. Беше се научила да живее с мъката, като с хронична болка. Карсън също бе парализиран от мъка. И двамата се давеха, прекалено изгубени в собственото си нещастие, за да си помогнат един на друг. Втората година след смъртта на Роби беше по-лоша и от първата. После Мелиса откри, че Карсън се е забъркал с друга жена, клиентка на литературната агенция, където той работеше. Тя не го обвиняваше за връзката. Сама признаваше, че бе отблъсвала мъжа си в продължение на две години и вече бе прекалено късно да промени нещо. Не направи опит да си го върне, нито да спаси брака им. Вече бе мъртъв, а и тя се чувстваше такава отвътре.
Карсън бе нейният литературен агент. Беше се свързала с него след написването на първата си книга. Занесе му ръкописа си, тъй като ѝ бе препоръчан от приятел. Тогава тя беше на трийсет и една години, а той бе зашеметен от таланта ѝ, от чистотата и силата на думите ѝ. Мелиса бе работила за списание след колежа и бе писала статии на свободна практика в продължение на няколко години преди да завърши първата си книга. Отдаваше успеха си на гениалната първа сделка, която Карсън сключи за романа ѝ. След няколко чаши шампанско, за да отпразнуват, двамата се озоваха в леглото и след година вече бяха женени. Роби се роди десет месеца след сватбата и животът им беше щастлив, единайсет прекрасни години.
Карсън беше уважаван и сериозен агент, но не си приписваше заслуги за зашеметяващия успех на Мелиса. Твърдеше, че тя е най-талантливата писателка, с която някога е работил. Когато тя спря да пише, за да се грижи за Роби, никой от двама им не си помисли, че това е краят на кариерата ѝ. Впоследствие тя обясняваше простичко, че не са ѝ останали думи, нито желание да пише. Желанието за творчество, което бе изпитвала през по-ранните години, просто я беше изоставило. "Роби го взе със себе си", обясняваше тя. И настояването от страна на Карсън и издателите ѝ не успя да я убеди да започне отново. Мелиса изостави брака, кариерата си, Ню Йорк и всичките си познати там. Искаше да започне на чисто. Цялата ѝ енергия и страст се изливаха само върху къщата. В живота ѝ нямаше мъж, а и тя не желаеше. Беше на четиресет и три години, когато Роби умря, а след две години двамата с Карсън се разделиха. Сега, на четиресет и девет, тя стоеше под лятното слънце и търкаше вратата с цялата си сила.
Кротката афера на Карсън с писателката на криминалета се превърна в солидна връзка след заминаването на Мелиса. Джейн бе няколко години по-възрастна от Мелиса и имаше две дъщери, с които Карсън се беше сближил. Те запълваха част от нуждата му да е баща след смъртта на Роби. Карсън и Джейн се ожениха почти веднага след развода му. Мелиса не желаеше да поддържа контакт с него, но му пожела всичко най-хубаво и му изпращаше имейл всяка година на датата от смъртта на Роби. След като синът им вече го нямаше, и двамата разбраха, че нямат нищо общо. Свързваха ги само прекалено много тъжни спомени за тежките битки, които бяха водили за сина си и бяха изгубили. Провалът им съсипа всичко между тях. За да избяга от него, Мелиса се изолира напълно и предпочиташе да живее така. Просто изчезна.
Беше постъпила по същия начин с по-малката си сестра, Хариет, Хати, както я наричаше, и не я беше виждала от шест години, от погребението на Роби. Нямаше какво да ѝ каже, нито разполагаше с енергия за разправиите им. За Мелиса сестра ѝ бе се променила още преди осемнайсет години, при това без никаква причина. Въпреки обещаващата си кариера като актриса, Хати се бе присъединила към религиозен орден на двайсет и пет годишна възраст. Мелиса смяташе, че сестра ѝ има психически проблеми. Но ако бе така, то Хати никога не се бе съвзела и изглеждаше доволна от избора си, който Мелиса не можеше да приеме. Тя бе настроена враждебно към монахините и считаше решението на Хати не само за изоставяне, но и за лично предателство, след всичко, което бяха преживели заедно докато растяха.
Майка им умря, когато Хати беше на единайсет, а Мелиса - на седемнайсет. Тя беше студена, мрачна и силно религиозна жена, винаги се отнасяше сурово с голямата си дъщеря. Мелиса не отговаряше на очакванията ѝ и я разочароваше, а след смъртта на майка ѝ, тя нямаше как да се справи лесно с негодуванието си от несправедливото отношение към нея. Започна да пише, за да изрази чувствата си по единствения начин, който знаеше. Резултатът бяха гениални книги, които читателите ѝ жадно поглъщаха. Но спомените за майка ѝ си останаха болезнени. Беше прекалено късно да ѝ прости, затова никога не го направи. По свой начин, без да го осъзнава, сега Мелиса приличаше много на майка си, с категоричните си позиции, критиките към другите хора и черно-белия поглед върху живота, особено след смъртта на Роби. Хати беше по-мила и напомняше повече на баща им, който се криеше от живота. Той беше добър човек, но слаб, и бе оставил властната си съпруга да го управлява и тормози. Майка им взимаше всички решения за дъщерите си, което вбесяваше Мелиса. Тя искаше баща ѝ да укротява майка им и да смекчава присъдите ѝ, но той никога не го направи. Беше се отказал от ролята си и бе предал цялата сила в ръцете на жена си. Мелиса негодуваше и срещу това, докато Хати с лекота му прощаваше всичко. Може би защото тя никога не бе страдала от майка им както нея. Мелиса бе поела бремето на суровите ѝ решения и изисквания, а с Хати се отнасяха като с бебето.
Хати беше на единайсет, когато майка им почина, и Мелиса се опитваше да я замести. В продължение на четиринайсет години двете бяха много близки. Баща им почина година по-късно и Мелиса остана единственият близък човек на Хати. Винаги беше зад гърба ѝ, за да я защитава и окуражава. Но внезапно на двайсет и пет години Хати захвърли всичко заради една откачена идея и реши да стане монахиня. Според Мелиса това бе начин да избяга от живота, както бе постъпил баща им, безволев страхливец. Хати копнееше само да се скрие в манастира, далеч от света. Твърдеше, че актьорството е прекалено тежко за нея.
Хати беше мечтала да стане актриса и бе учила актьорско майсторство в Нюйоркския университет, но се отказа от всичко веднага след първото си отиване в Холивуд и единствената снимачна проба. Мелиса обвини сестра си, че е страхливка, но Хати не искаше да я слуша. Заяви, че религиозното ѝ призвание било по-силно от предишното ѝ желание да стане актриса.
След смъртта на родителите им, момичетата имаха попечител в банката, който почти не ги познаваше. И двамата им родители бяха единствени деца и историята се повтаряше. Техните родители също бяха си отишли млади. Майката на Мелиса и Хати бе останала без всякакви средства и ѝ се бе наложило да се откаже от колежа и да стане секретарка."
Из книгата
Рейтинг: 7.75 / 4 гласа
