Автентичният абсурд

Иван Радоев (1927 – 1994) се налага като виден поет и драматург през 60-те години на ХХ век. Създаденото от него принадлежи към модерната българска класика – пиесите му пълнят театралните салони, поезията му продължава да предизвиква интереса на сериозните ценители. Стиховете, събрани в този представителен том, ясно маркират достойнствата на твореца. Модерен израз на трагическите несъгласия с живота, те разкриват ерудицията, интелектуалната дълбочина и социално-нравствената ангажираност на поета. Тяхната напрегната асоциативност обхваща забравени или забранени зони на жизнените явления, остро проблематизира същностни взаимоотношения, дава неутешими диагнози за парализата на хуманното в условията на диктатурния натиск над личността. Антиофициозният патос на художествените внушения е в съчетание с философско-психологическото вникване във вътрешните механизми на човека и неговите постъпки.
Погледът на Радоев към нещата е по-скоро скептичен и осъдителен. Той е прокурор на изроденото човечество, което би могло да се тълкува като мизантропичен акт, ако обвиненията не са и самообвинения, ако я нямаше подтекстовата глъбина на болката и състраданието, издаващи хуманистичните импулси на духа. Разкъсващата аналитичност на откровенията и интригуващите приключения на духа в стиховете на Радоев представят едни от образците на модерната българска поезия.
Съставителство, предговор, редактор и бележки — Мария Гарева