"Когато Шарлот влиза в ресторанта, вече е закъсняла с над двадесет минути. По случайно стечение на обстоятелствата или пък не, вече беше в метрото, когато осъзна, че е забравила да спре газта. Не беше сигурна. Напрегна паметта си, зададе си въпроси, за да си припомни последните действия, но все пак се налагаше да слезе на следващата спирка, да поеме в обратната посока, да се върне на бегом до апартамента си, да се качи бързо по стълбите, да завърти ключа два пъти. Обзе я тревога, защото времето минаваше, а писателят чакаше. В крайна сметка видя, че ръчката е перпендикулярна на тръбата! Удари леко глава в стената. Намрази се. Въздъхна. Докога ще продължава тази мания? Случва ѝ се постоянно!
Напръска се пак с дезодорант, след което отново взе метрото, с мобилния си телефон в ръка наблюдаваше как времето изтича и увеличава закъснението ѝ още и още, правейки я да изглежда все по-неучтива... Помисли си, че той може би се е отказал, че едва ли ще я чака, вероятно нямаше такъв навик. И всъщност това щеше да я устройва напълно. Краят на едно положение, което по никакъв начин не беше избрала, ужасно недоразумение, създадено от онази, която смяташе за приятелка, най-добрата си приятелка...
Когато получи имейла на Пиер-Еманюел Фран, който пишеше, че много се радва и че няма търпение да дойде 27 март, за да се срещнат отново, първо си помисли, че е някаква шега. След това видя вече изпратените имейли. И разбра. Веднага се обади на Аксел, за да крещи или по-точно да избълва ругатните си. Наговори ѝ какво ли не - колко предадена и силно разочарована се чувства, че не може да понася вече некоректните ѝ постъпки и безочието ѝ, че е груба, че си пъха носа, където не ѝ е работата, както впрочем винаги го е правила, и че е по-добре да гледа собствения си живот, вместо постоянно да опитва да управлява живота на другите. Че с отношенията им е свършено веднъж завинаги, точно така, "отношения", а не "приятелство"... Аксел понесе всичко стоически. Не добави нищо в своя защита. Очакваше го. Пое ударите, позволи на цирея да се спука и да изригне в лицето ѝ, да се освободи от киселата зловонна течност, след което затвори телефона. Това се случи преди шест дни. Оттогава и двете мълчат. Стомахът на Аксел се сви от болка. Шарлот се чудеше как да се измъкне, какъв претекст да намери, за да отмени срещата. Няколко пъти започваше да пише обяснение как много съжалява, но... не може да дойде на обяда... много ѝ е неприятно, разбира се, но... Не, нямаше никакъв смисъл. Той просто щеше да предложи друга дата и нямаше как постоянно да измисля нови и нови извинения. Беше притисната в ъгъла.
В заведението Шарлот обхожда масите с поглед, надявайки се да установи, че той си е тръгнал. Че егото му не е понесло да го карат да чака. Но все пак го разпознава, седнал е на изолирана маса и вдига пълната си до средата чаша в нейна посока. Вижда дори как рубинената течност танцува вътре, а зад стъклото се появява широка, пресилена усмивка. Мъжът е привлекателен, издокаран, стойката му е изправена, ставаше за корица на еноложко списание.
- Добър ден, Пиер-Еманюел! Много съжалявам, че закъснях... Трябваше да ви предупредя, но... бях възпрепятствана... изникна нещо в последната минута, а за съжаление, забравих телефона си вкъщи...
Първа лъжа!
- Не се тревожете, Шарлот, всичко е наред. Радвам се да ви видя отново. Седнете, моля ви. Извинявайте, трябваше да поръчам виното, но бъдете спокойна, мисля, че направих много добър избор. Бутилка от Сент-Естеф! Женско вино!
Не знаех, че има мъжки и женски вина...
- Много мило, но... в интерес на истината пия рядко през седмицата, още по-малко на обяд.
- Значи днес ще направите изключение за това "Шато Монроз", защото бутилката е великолепна! Няма да съжалявате. Превъзходно вино от много добра година.
Той поднася носа си над чашата и я завърта, преди да добави:
- Наистина изключителна реколта, ще се убедите!
Още малко и ще обяви цената си!
- Явно сте познавач.
- Да кажем, че съм имал късмета да опитам много качествени вина!
Така си и мислех, аматьор никога не би говорил по този начин...
- Предлагам ви да пием за повторната ни среща! Колко години минаха от първата, шест или може би седем? Времето тече така бързо...
- Да, толкова трябва да са...
- Много се радвам за тази среща и за всичко, което ни очаква...
- Какво мога да направя за вас?
- Хайде вече да поръчаме.
Той вдига ръка, за да повика сервитьора, прави знак, че иска да му донесе менюто колкото се може по-бързо. Младежът идва до масата им, връчва отвореното меню първо на Шарлот, а след това и на Пиер-Еманюел.
- Може да имате пълно доверие на шеф-готвача, храната тук е божествена, вкусна и апетитна! Пробвал съм почти всичко от кулинарното изкуство. И най-вече... не се стеснявайте, моля ви. Изпитвам такова удоволствие!
Знам, знам, вече два пъти ми го написахте... Каква липса на класа!
- И така, какво ви изкушава? Предпочитате продукти от сушата, морето или сте веган?
Усмивката му става още по-широка.
Ще ме убие...
- Възстановявам се бавно от вирусна инфекция, все още съм малко хремава и нямам особен апетит, не се сърдете, но не съм сигурна, че ще мога да оценя всичко това по достойнство.
- Много жалко, може би трябваше да отложим срещата?
Всъщност щеше да е чудесна идея...
- Как ви се струва виното?
Шарлот поднася чашата към устата си.
- Много добре, то е... много приятно, благодаря... Опасявам се, че не съм такава почитателка като вас...
Свежда поглед към менюто и опитва да намери в списъка сурова риба. Тя често е най-силно овкусена, така че ѝ позволява да различи кисел, горчив, пикантен, солен вкус...
- Мисля, че ще се насоча към риба тон татаки с уасаби сос...
- Отличен избор! Сигурна ли сте, че не искате и предястие?
- Да, вероятно ще ми дойде твърде много заради липсата на апетит...
- Разбирам, тогава и аз ще поръчам същото!
Той отново вдига ръка и само няколко секунди по-късно сервитьорът вече е взел поръчката и се насочва към кухнята.
- И така, какъв е проектът? Слушам ви.
Пиер-Еманюел поема бавно въздух.
- Има нещо общо между тези две жени и вас. Знаете ли какво е то?
Той плъзва две снимки по масата. Първата върху гланцирана хартия сигурно е била изрязана от списание. На нея се вижда жена на около тридесет години с много къса кестенява коса, черни очи под изписани вежди, светла кожа, сериозно изражение, изглежда доста шик. Втората жена е по-възрастна с няколко години, има светлокестенява къдрава коса, която може би е леко влажна, сини очи, загоряла кожа, загатнатите връзки на черния ѝ бански под широката раирана блуза с лодка деколте вероятно са завързани на врата ѝ. Несъмнено спомен от ваканция. Усмивката ѝ е толкова слънчева, че веднага ти се приисква също да се усмихнеш.
- Извинете ме, но не разбирам... съжалявам... Трябва ли да ги познавам?
Пиер-Еманюел взема втората снимка, без да поглежда Шарлот, съсредоточен е върху фотографията, погалва с палец лицето си, което рязко помръква. Угодническата му усмивка изчезва. Проговаря, без да вдига поглед от снимката:
- Агата ме напусна преди една година. Откакто си тръгна, не съм написал нито ред. В застой съм...
Прави гримаса, която деформира нелепо устните му.
- Когато се запознахме преди малко повече от единадесет години, тъкмо завършвах първия си роман. Никой не знаеше, че пиша. Бях обикновен спортен журналист, специализиран в ръгбито, напълно непознат в писателските среди. Струва ми се, че Агата се влюби повече в ръкописа ми, отколкото в мен. Тя беше човекът, който ме насърчи. Нямах намерения да правя нещо специално с текста, тъй като не смятах, че ще заинтересува някого... Но тя беше толкова млада и изпълнена с надежда, леко наивна. Зае се с отпечатването на рекламните брошури, както се правеше едно време... Изпрати текста на няколко издателства с писмо, което така да се каже беше... оригинално… за да "ги закове", както се изразяваше. Натъжи се, когато получихме първите откази по пощата. Наложи се дори да я успокоявам... Тогава разбрах колко силно вярва в мен. А после дойде и първият положителен отговор... В онзи ден тя пееше, танцуваше, подскачаше от щастие! Помислих си, че е пияна, малко луда... Наблюдавах я, тя ме разсмиваше, щастливата жена е толкова красива. А Агата беше много щастлива...
Прекъсна разказа си с шумно издишване през носа.
- Какво се случи след това?
- Искате да знаете защо ме напусна ли? Как мислите?
- Струва ми се, че съм последният човек, който може да отговори на този въпрос!
- Много добре знаете... Отиде си заради глупака, в който се превърнах, това е! Всичко се случи много бързо, единадесет години на висока скорост. Първият роман се прие сравнително добре, а после се появи "Сироп от кръв", истинска сензация. Оттам нататък заваляха предложения, кое от кое по-щедри. Щеше ми се да изчакам, да не бързам, да се насладя малко на успеха... Но издателят ми не искаше и да чуе: "Трябва да яхнеш вълната, Пиер-Еманюел, читателите ти няма да те чакат". Знаете как е! Подчиних се, нямам представа как успявах да скалъпвам по една книга почти всяка година… Агата винаги беше първата ми читателка. С всеки следващ роман забележките ѝ зачестяваха, казваше ми, че не е толкова добър, в много случаи е твърде тежък, твърде обстоятелствен, липсва му изящност, твърде експлицитен е, вече не ѝ въздейства емоционално по същия начин. Интересното е, че това дори не ме обиждаше, не поправях нищо… Освен това сумите, които получавах в аванс, бяха просто неприлично щедри и цялото това внимание ме караше да се чувствам спокоен.
- Представям си...
- Тя дори не прочете последните ми два романа. Писането се беше превърнало в обикновен занаят, за който не си струваше да говорим в семейството. Всеки да си гледа своята работа. Не си давах сметка, че беше престанала да ми се възхищава. Бях глух и сляп... Трудно е да се срамуваш от човека, когото обичаш. Сигурно точно това е изпитвала заради всички полемики около книгите ми. Ние, популярните писатели, които забъркваме блудкави истории в преследване на хонорари, сигурно разбирате... Преди да си тръгне, ми каза, че съм изгубил себе си в успеха и парите, през цялото време съм говорел само за това... Че писането вече не ми е приоритет, че съм изгубил душата си... че всичко се е превърнало в бизнес... Че преди съм умеел да пиша за любовта, а сега историите ми са банални. Че всъщност не ми била от полза, тъй като не ми помагала да бъда по-добър. Накрая ми заяви, че ако не си тръгне, някой ден може да съжалява, че ме е обичала, а не искала това заради сина ни...
Шарлот повдига вежди.
- Да, имаме един малък господин, казва се Ком. Той е прекрасен. Външно е мое малко копие, но отвътре е съвсем като нея. Чувствам се толкова виновен, че съм лишен от него. Той е само на шест години.
Точно на възрастта на Натан.
Шарлот се свива на стола си.
- Вие имате ли деца?
Тя се поколебава. Мислите бушуват в главата ѝ. Да каже или да не каже... От устните ѝ се отронва едва чуто "не".
- Значи няма как да знаете, но да си лишен от детето си, е най-лошото нещо на света. Виждам го толкова рядко, а и така набързо... Все между две врати... Горкото дете следва начертания от нея маршрут, без да го е избирало, но аз съм виновен за всичко, разбирате ли?
- Струва ми се, че да...
Тя се покашля и търси подходящите думи да продължи разговора. Тогава сервитьорът слага двете чинии на масата. Пиер-Еманюел поклаща глава в знак на задоволство.
- Изглежда добре, нали? Казах ви!
Взема вилицата си, но после я връща на масата.
- Да пием ли за бъдещото ни сътрудничество?
Шарлот протяга чашата си, докато се пита как ще успее да омете от чинията всичката тази храна, която не я изкушава.
- Какво точно искате да постигнете? - пита го тя.
- Как да се изразя... В интерес на истината приключих с писането. Да, колкото и странно да звучи, окачвам бутонките на стената, както се казва. Но преди това трябва да отдам дължимото на Агата. Искам да пиша за последен път, да разкажа нашата история.
- Вашата история? Значи вие, авторът на по-скоро мрачни сюжети, ще напишете любовен роман? Нещо като романтична комедия без щастлив край, така ли? Кой би прочел подобна книга според вас?
- Вие не разбирате! Все ми е едно колко хора ще прочетат книгата. Извинете ме за израза, но в живота си съм имал повече читатели, отколкото съм можел да си представя и в най-смелите си мечти! За тази книга искам само една читателка, най-трудната за покоряване - Агата! Искам да ѝ подаря роман, достоен за любовта, която така безразсъдно разруших, дори по-лошо, която позволих да избледнее, без нищо да направя. Като последен глупак. Въпреки че тя винаги е била единствената, която съм...
Гласът му леко потреперва, налага се да го спасява с глътка вино.
- Имайте предвид, че става въпрос за уникална книга! Един от най-хубавите подаръци, които някога е получавала. Разбирате ли?
- Да, но не ми е ясно каква е връзката с другата жена.
Шарлот посочва изрязаната гланцирана хартия.
- А, Габриела! Така е, забравих да ви кажа основното. Тя е изключителна парфюмеристка. Работи в Грас, невероятен професионалист! Това ще бъде роман, който въздейства на обонянието, а Габриела ще създаде ароматизирани разделители, които ще включим в книгата. Заглавието е "Петте аромата на нашата любов" и ще се състои от пет ключови части. Така че ще има пет различни аромата. Все още не сме изчистили всички технически подробности, Габриела работи върху тях. Ще създаде пет ухания, вдъхновени от прочита ѝ на главите, след като вие ги одобрите, защото трябва да бъдат достатъчно въздействащи. Искам литературно качество и в същото време сетивно гмуркане в историята, така че читателят да не може да я забрави. Обонянието и паметта са сестри близначки. Това ще бъде моят начин да поправя и да възродя тази любов. И искам да предоставя на вас окончателната присъда. Одобряването на прототипа!
- И защо искате книгата да въздейства на обонянието?
- Идеята ми хрумна, защото... откакто Агата ме напусна, животът ми сякаш изгуби уханието си.
Шарлот се вцепенява. Усеща как студени капки пот се стичат по гърба ѝ.
- Всичко наред ли е?
- О, да, да, разбира се... Сигурно е заради вируса и виното, понякога като че ли получавам пристъпи на умора... Аз... Извинете ме, може ли да ви оставя сам за няколко минути?
- Разбира се!
Тя става с леко залитане и се отправя към тоалетната. Затваря се вътре и опира гръб в стената, чувства се смазана. Отпуска се, замаяна, раздира се отвътре. След това постепенно се съвзема, поема въздух бавно и мъчително - едно... две... три големи коремни дишания като при хипнотизатора."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 2 гласа
