Есента като майкаЕсента като майка грижлива
среса косите на лятото
и отми в вълните пенливи
от петите му сития пясък.
Почисти сандалите прашни,
изпра няколко тениски бели.
На вратата го спря със въпроса:
– Всичко със себе си взе ли?
– Оставям ти слънчеви зайчета -
от детството ми залъгалки.
И синьото плетено шалче
на небето, да те топли по малко.
Оставям ти спомен - по шепа
зелено и златно в очите,
оставям на морето от шепота,
оставям - да е радост в мъглите ти...
Някой рисувашеНякой рисуваше
с оранжев пастел
небесното синьо платно.
Към мен се простираше
мастилена риза,
а блокът чудовище
сънливо примигваше,
отваряше мудно
око след око.
Вълшебство донесе
дрехата утринна,
раменете ми стопли,
скри ме сред другите,
за да мога невидима
да премина през мрака,
да прекрача в деня си,
да разбера, че ме чакат...
ЛистаСъбраха листа
на купчини
и ги запалваха,
гореше есента.
Миришеше на пепел,
а вятърът я хвърляше
в очите ми.
В очите ми
израстваше гора...
Из книгата