"Поех през Стилтсвил и Бискайския залив, чиито води проблясваха на лунната светлина. Обичам това време на нощта. Тъмният силует на катер без сигнални светлини се приближаваше отзад в килватера. Бях ги следил на радара. Очаквах ги.
Тръпката да притежаваш четири супермощни мотора Mercury Verado 350 - осигуряващи ти 1400 конски сили тяга и скорост от почти сто и шейсет километра - е в това да знаеш кога трябва и кога не трябва да ги стартираш. Включиха светлините. Четири високо окачени прожектора осветиха като бял ден централната конзола на тринайсетметровия ми "Интрепид". Сините сигнални светлини засвяткаха в очите ми. Агент Ръс Спанглър, бивш служител на Корпуса за бързо реагиране, вирееше само в адреналинови лунни нощи като тази. В момента прилагаше любимата си тактика "шок и ужас" чрез заслепяване с милионватови прожектори, които насочваше собственоръчно. Играли сме го и преди. Партньорът му, специален агент Мелани Бекуит, страдаше от Наполеонов комплекс и компенсираше онова, което ѝ липсваше, с анаболи и мускули по-напомпани и от моите.
Можех да им се измъкна, но не и на Бреговата охрана, която също засякох на радара, нито на самолетите, които щяха да пратят подире ми. Можех да се добера до острова, но това щеше да е последното бягство в живота ми, а още нямах никакво намерение да се пенсионирам. Бях в силата си, ако изобщо съществува такова състояние. Моторите зад гърба ми щяха да са крайно решение. Да ги пусна в действие означаваше това да е последният ми курс, а бих искал да карам яхтата за 500 000 щатски долара повече от веднъж. Но тъкмо в това е проблемът с притежаването на такива играчки. Ако искаш да ги имаш и да останеш в бизнеса, не бива да се привързваш. Това важи за почти всичко. И всеки. Никакво привързване. Трябва да си готов да бутнеш от скалата всичко, което обичаш, само при един жест от агенти като Спанглър и Бекуит.
След повече от десетилетие в този бизнес съм научил много и преди всичко един важен урок: не се вкопчвам в нищо. Това се отнася и за хората. Моят живот и животът на онези, които ценя, виси на косъм над бездна - и ако възникнат обстоятелства, застрашаващи свободата ми, едно деликатно докосване ще ги запрати надолу. Политат. Над Ниагарския водопад. Точно тази позиция касае всичко, което обичам и се надявам да продължа да обичам. Дори онова, за което мечтая. Като пазител имам ограничени очаквания. Пристъпвам предпазливо. С единия крак на твърда земя. Държа картите близо до гърдите си. Постоянно изчислявам риска и печалбата, защото всяка секунда може да ми се наложи да побягна, да се издъня или да се гмурна под повърхността.
Не притежавам нищо и не допускам нещо да ме притежава.
Погледнах часовника си - марка "Маратон", за гмуркачи, подарък от Шели. Твърдеше, че има вероятност да закъснея за собственото си погребение, затова го настрои с пет минути напред. Стрелките от тритий светеха ярко в нощната тъмнина. Угасих двигателите и се обърнах към светлината. Агенти Спанглър и Бекуит плъзнаха лодката си до мен, което не беше никак трудно при тази гладка като огледало вода. Гласът на Спанглър отекна над водната шир.
– Здравей, Чарли Фин. Не мога да повярвам, че те откривам тук по това време на нощта.
Пъхнах ръце в джобовете си и се усмихнах на агент Бекуит. Пуснах Хъмфри Богарт в пълния му блясък:
– От всички барове във всички градове...
Тя скочи до мен, грабна въжето и го върза за тяхната кърма.
– Има полза от вдигането на тежести - казах.
– Стой там и кротувай - нареди ми тя, като ми размаха пръст.
Управлението за борба с наркотиците - ДЕА, - Бреговата охрана и Комисиите за регулиране на лова и риболова притежават специални правомощия, затова действат малко по-фриволно и нарушават конституционните ми права. Освен това добре знаеха, че нямам намерения да ги съдя, нито да се обаждам на адвоката си. Затова двамата - заедно с немската им овчарка Моли - през следващите трийсет минути обърнаха коритото ми с краката нагоре. Душеха за следи от дрога. Скръстил ръце на гърдите си, ги наблюдавах с нескрито удивление. Особено се впечатлих, когато агент Спанглър надяна костюма си за гмуркане и се спусна да инспектира корпуса. След около четирийсет минути двамата агенти се хвърлиха да разглобяват централната конзола, като оставиха Моли като верен пазач пред краката ми. Почесах я по главата, позволих ѝ да ми оближе ръката. Тя сложи лапа на бедрото ми и се сгуши в мен. Когато не гледаха към нас, я черпех с кучешки лакомства във формата на кокалчета. След почти два часа пухтене и потене нахалост двамата докладваха някому в някакъв си офис в другия край на телефонната линия, отвързаха въжето и отфучаха, без и дума да обелят.
Някой ги беше светнал, че тази вечер ще бягам, както си и беше - наистина бягах, но същият този някой беше светнал и мен, че е светнал тях. Струва си да плащаш повече, а Колин - моят бизнес партньор - умееше да го прави. Спанглър и Бекуит дишаха във врата ми вече почти пет години. Както и екипът на Милър и Маркс преди тях. Бях кръстосвал във всички посоки, за да пълня яхтата със стока двайсет, трийсет, дори петдесет пъти, но не успяха да ме пипнат нито веднъж. Нямаше да успеят и тази вечер.
Включих двигателите и останах да наблюдавам в безмълвно удивление как Спанглър и Бекуит изчезват на север. Тананикайки под носа си: "На-на-на-на, на-на-на-на, хей, хей, хей...", се понесох през лабиринта от канали, отвеждащи към залива. Порех нощната тъмнина покрай огромните яхти и грамадни къщи за по двайсет милиона долара по крайбрежието, където важните клечки от Маями паркират животите си на показ. Отбивал съм се в много от тези домове, но едно от нещата, които ми бяха осигурили успеха до този ден, бе фактът, че каквото знаех, си оставаше само за мен. Умея да пазя тайна, знам докъде и как да рискувам.
Обикалях из лабиринта, защото бях сигурен, че Бекуит е поставила повече от един джипиес на коритото ми. Първия още преди месеци и оттогава си играехме на котка и мишка. С тазвечерното шоу целяха да монтират втори приемник, тъй като първият сигурно бе започнал да подава грешни сигнали поради корозиране от солената вода. А може би и солната киселина, която сипах отгоре му, да имаше нещо общо с проблема. Трудно е да се каже.
Милър и Маркс го започнаха това. Разбрах го само след няколко дни и продадох яхтата на някакъв тип, който тръгна на пътешествие през Панамския канал и оттатък него. Те пък си помислиха, че отивам да прибера пратка от Мексико. Изпратиха лодки и хеликоптери, и самолети, и това ужилване им коства доста кинти. Хич не бяха щастливи. Оня пич, дето купи яхтата, каза, че бая се смаяли, като го открили да лови марлини край бреговете на Мексико, и че агенти Милър и Маркс бълвали огън и жупел, като осъзнали, че аз не съм там. Останаха още по-изненадани, когато няколко часа по-късно се върнаха и ме откриха на верандата ми в Бимини, изтегнат в хамака, да зяпам хоризонта с чаша кафе в ръка. Посрещнах ги с дяволита усмивка:
– Кафе?
Сега реех поглед над водната шир, а моторите зад мен ръмжаха. И макар яхтата да не беше моя, изпитвах особени сантименти, затова Колин ми позволи аз да избера име. Нарекох я "Пословична кариера". Утре навършвам четирийсет и тъкмо тази дума най-точно приляга на живота ми - "пословичен".
Спрях и проверих радара, макар да знаех, че Спанглър и Бекуит не са далеч. Не само те разполагаха с джипиес предавател. За тази игра са нужни двама. Ние също здраво държим юздите, но използваме по-различен модел. Фирмата ни е бутикова, чувствителни сме на тема уважение - доколкото може да има такова сред крадците - и се стараем да ограничаваме непредвидените обстоятелства. Продаваме само на проверени клиенти. Приемаме плащане само чрез превод по офшорни сметки. И само ние определяме мястото на доставката. И никога, никога, ама абсолютно никога не доставяме където или когато клиентите искат и им съобщаваме мястото чак след като оставим поръчката. Ако настояват да го имат веднага и само там, където те посочат, значи не сме техният доставчик. Този модел ни бе гарантирал място в бизнеса и бе държал Бекуит и Спанглър винаги поне на три крачки разстояние да ни дишат прахта."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 2 гласа
