Да кажеш почти същото: Опити в полето на превода

След като изнася цикъл от лекции, посветени на превода, Умберто Еко доразвива записките си в респектираща по своята оригиналност монография. В нея широкоспектърната академична култура на Еко като философ и семиотик се съчетава с диалогичния тон на университетския преподавател и атрактивността на прочутия писател. Безброй конкретни примери от собствените му произведения се редуват с казуси от световната литература, съпоставки между малки и големи езици, диалози на високата и масовата култура, коментари на кинематографични, музикални и живописни интерпретации. Резултатът е един забележителен труд, който разглежда най-фините детайли от процеса на превеждане, за да го представи в трите му лица, които всеки изкушен от преводаческата работа добре познава: като наука, като изкуство и страст.

"Синонимите на "Алтависта".
Изглежда, не е лесно да се даде дефиниция на това що е то превод. В Речника на италианския език, издаден от "Трекани", намирам "действие, работа или дейност по превеждане от един език на друг на писмен или устно произнесен текст" - доста тавтологична дефиниция, която не става по-ясна, ако потърся в словника думата превеждам: "предавам писмен или устен текст на друг език, различен от първоначалния". Тъй като за предавам са дадени всички възможни значения освен засягащото превода, най-многото, което научавам накрая, е това, което вече знаех.
Не ми помага особено и речникът "Дзингарели", според който преводът е дейността превеждане, а превеждането е "превръщане, пренасяне от един език на друг", макар че веднага след това е предложена дефиницията "давам еквивалента на текст, израз, дума". Проблемът - не само на речника, а и на тази книга и на цялото преводознание, е какво значи давам еквивалента.

Трябва да призная, че по-"научен" ми изглежда Webster New Collegiate Dictionary, който помества сред дефинициите на to translate "to transfer or turn from one set of symbols into another" - "пренасям или превръщам от една съвкупност от символи в друга". Струва ми се, че дефиницията пасва идеално за това, което правим, когато пишем на морзовата азбука и заместваме всяка буква с различни поредици от точки и чертички. Въпреки това морзовият код предлага правило за "транслитериране", точно както с възприемането на решението буквата я от кирилската азбука да се транскрибира като ja. Тези кодове може да се използват и от транслитератор, който, без да знае немски, транслитерира на морзовата азбука съобщение на немски език; от коректор, който, и без да знае руски, познава правилата за употреба на диакритичните знаци; а в крайна сметка транслитерацията може да се възложи и на компютър.

Обаче различните речници говорят за преминаване от един език на друг (включително "Уебстър" - a rendering from one language into another), а езикът борави със съвкупности от символи, които пренасят значения. Ако възприемем дефиницията на "Уебстър", трябва да си представим, че при дадена съвкупност от символи a, b, c... z и съвкупност от символи α, β, γ... ω за целите на превода ще е нужно да заместим елемент от първата съвкупност с елемент от втората само ако по силата на някакво правило за синонимност a има еквивалентно значение на α, b на β и така нататък. Бедата при всяка теория на превода е, че би трябвало да изхожда от едно разбираемо (и непоклатимо) схващане за "еквивалентно значение", докато нерядко се случва в много текстове по семантика и философия на езика значението да е дефинирано като онова, което остава непроменено (или еквивалентно) в процеса на превода. Това е то порочен кръг.

Еквивалентно значение и синонимия.
Бихме могли да приемем, че еквивалентни по значение според това, което ни казват речниците, са синонимните понятия. Но веднага установяваме, че именно въпросът със синонимията поставя сериозни проблеми пред всеки преводач. Безспорно ние смятаме за синоними понятия като father, père, padre и дори daddy, papà и тъй нататък - или поне така ни уверяват туристическите разговорници. Въпреки това прекрасно знаем, че има редица ситуации, в които father не е синоним на daddy (не се казва God is our daddy, а God is our father), и дори père невинаги е синоним на padre (на италиански приемаме, че френското словосъчетание père Х се превежда като papà Х, така че превеждаме Le père Goriot на Балзак като Papà Goriot - само че англичаните не смеят да преведат Daddy Goriot и предпочитат да оставят оригиналното френско заглавие). В теоретичен план се предполага, че това е случай, при който референциалната еквивалентност (със сигурност John's daddy е същият човек като John’s father, le père de John или il papà di John) не съвпада с конотативната еквивалентност, която се отнася до начина, по който думи или сложни словосъчетания могат да стимулират в съзнанието на слушащите или четящите едни и същи асоциации и емоционални реакции. Но нека приемем и че еквивалентността на значението става възможна благодарение на нещо като „еднозначна“ синонимия и че първата инструкция, която би трябвало да се даде на машината за превод, е един междуезиков синонимен речник, който да позволи даже на машината да постигне, превеждайки, еквивалентно значение. Подадох на системата за машинен превод, предлагана в интернет от „Алтависта“ (на име Babel Fish), редица английски словосъчетания, потърсих италианския превод, след което поисках италианският превод да се преведе обратно на английски. Само в последния случай направих и преход от италиански към немски. Ето резултатите:

(1) The Works of Shakespeare = Gli impianti di Shakespeare (Инсталациите на Шекспир) = The systems of Shakespeare
(2) Harcourt Brace (име на американско издателство) = Sostegno di Harcourt (Подкрепа на Harcourt) = Support of Harcourt
(3) Speaker of the chamber of deputies = Altoparlante dell’alloggiamento dei delegati (Високоговорител на настаняването на делегатите) = Loudspeaker of the lodging of the delegates
(4) Studies in the logic of Charles Sanders Peirce = Studi nella logica delle sabbiatrici Peirce del Charles (Проучвания в логиката на пясъкоструйките Пърс на Чарлс) = Studien in der Logik der Charlessandpapierschleifmaschinen Peirce = Studies in the logic of the Charles of sanders paper grinding machines Peirce

Да се ограничим с разглеждането на случай (1). "Алтависта" със сигурност е имала "на ум" (ако "Алтависта" има ум) речникови дефиниции, защото е вярно, че английската дума work може да се преведе на италиански като impianti, а италианското impianti може да се преведе на английски като plants или systems. Но тогава трябва да се откажем от идеята, че превеждане означава само "прехвърляне или пренос от една съвкупност от символи в друга", защото - освен в случаи на обикновена транслитерация между азбуки - определена дума на естествен език алфа често има повече от едно съответствие на естествен език бета. Освен това, отвъд проблемите с превода, проблем има и англоговорещият сам по себе си. Какво значи work на неговия език? Речникът "Уебстър" казва, че work може да е дейност, task, duty, резултатът от тази дейност (като произведение на изкуството), инженерна структура (като укрепление, мост, тунел), място, където се извършва индустриална работа (съоръжение или фабрика) и много други неща. Така, дори да приемем идеята за еквивалентно значение, е редно да кажем, че думата work е синоним и еквивалентна по значение както на literary masterpiece, така и на factory. Но щом една и съща дума изразява две различни неща, вече не говорим за синонимия, а за омонимия. Синонимията е налице, когато две различни думи изразяват едно и също, но е омонимия, когато една и съща дума изразява две различни неща.

Ако в лексиката на език алфа имаше само синоними (и синонимията не беше толкова двусмислено понятие), този език би бил свръхбогат и би ни позволявал различни формулировки на едно и също понятие; например за един предмет или понятие в английския често има както дума от латински произход, така и друга от англосаксонски произход (както например to catch и to capture, flaw и defect) - но оставяме настрана факта, че употребата на един синоним вместо друг може да обозначи различно образование или социална прослойка, така че ако в един роман на персонажа се вмени определена употреба вместо друга, това може да помогне за обрисуването на интелектуалния му профил и следователно би повлияло върху смисъла или цялостното значение на разказваната история. Така че, ако съществуваха синонимни понятия между два различни езика, преводът би бил възможен - дори за "Алтависта".

Доста беден обаче би бил език, съдържащ твърде много омоними, в който например най-различни предмети се казват до един джвъчка. От няколкото току-що разгледани примера става ясно, че често пъти за посочването на синонимите в два различни езика е нужно преди това да се разграничат отделните значения на омонимите в рамките на самия език, от който се превежда, така както постъпва носителят на този език. А "Алтависта", изглежда, не е в състояние да го направи. В състояние е да го направи обаче англоговорещият, когато решава как да разбира work в зависимост от езиковия контекст или външните обстоятелства, при които се произнася думата. Думите приемат различни значения според контекста. Ако се позовем на един прочут пример, bachelor може да се преведе като soltero, scapolo, celibataire в един общочовешки контекст, вероятно свързан с въпроси, засягащи брака. В университетски и професионален контекст това може да е лице, което е завършило бакалавърска степен, а в средновековен контекст - рицарски паж. В контекста на зоологията е самец, например тюлен, който остава без самка през размножителния период.

На този етап става ясно защо "Алтависта" при всички случаи е била обречена на провал: там няма речник, който да съдържа това, което в семантиката се нарича "контекстни селекции" (срв. Eco 1975, § 2.11). Или ѝ е било зададено, че в литературата work означава поредица от текстове, а в контекста на технологиите означава редица съоръжения, но не е била способна да реши дали изречение, в което е споменат Шекспир, препраща към литературен, или към технически контекст. С други думи, липсвал ѝ е речник на имената, който да посочи, че Шекспир е бил прочут поет. Може би несполуката се е дължала на това, че е била "захранена" с речник (от типа на туристическите разговорници), а не с енциклопедия."
Из книгата

Умберто Еко е италиански учен, философ, историк-медиевист, експерт по семиотика и писател. Роден е на 5 януари 1932 година в Алесандрия, Италия. През 1954 година завършва "Торинския университет", работи в телевизия "RAI", като културен редактор, анализатор на известния вестник "Еспресо" (итал. L'Espresso). Животът му е изключително интересен. Той преподава естетика и теория на културата в университетите в Милано, Флоренция и Торино, а през 1971 година става професор в "Болонския университет". Еко е почетен доктор в много чуждестранни университети, президент на "Международния център по семиотика и когнитивни науки" в "Университета" в Сан Франциско и член на "Международния форум на UNESCO". Писателят е удостоен с множество международни награди, сред които френският орден "Почетния легион" (1993 г.), немският "Орден за заслуги" (1999 г.) и др. От 1962 година е женен за германската изкуствоведка Ренате Еко, с която имат син и дъщеря.

Написвайки десетки книги, посветени на средновековната естетика, семиотика и проблемите на възприемане на текста, хуманистът Умберто Еко се нарежда сред авторите, притежаващи темперамента на публицистите. През 1980 година публикува първия си роман "Името на розата", който се превръща в най-известната му творба, донасяйки му световна слава. Книгата е преведена на 43 езика и е екранизирана през 1994 година. Еко започва да пише романа си като обикновена детективска история, чието действие се развива в един средновековен манастир, но любовта му към Средновековието и цитатите постепенно взема връх над първоначалния замисъл. Включвайки в книгата явни и скрити цитати, тънка литературна игра и пародийни образи, писателят предизвиква необичаен интерес към Средновековието и създава изцяло нов жанр - "семиотичен трилър". В придружаващите коментари към романа, авторът на достъпен език обяснява на масовия читател, че постмодернизмът се явява иронично, а не роболепно отношение към любимия текст, без значение колко авторитетен е той. Еко ясно заявява, че историята никога не свършва и се развива извън всякакви норми и закони. Нашият свят е сложен и многопластов - в настоящето има минало, а Средновековието не е толкова далечно, колкото си мислим, че е. Това усещане за непрекъснатостта на историята се оказва необходимо на европейците, навлизайки в нова епоха след стабилността на "студената война" и сега повече от всякога е актуално предупреждението на Еко: "Не си заслужава сляпо да се вярва в прогреса - често на нас ни се струва, че се движим напред, а в действителност се намираме на прага на новото Средновековие". Следващият му роман "Махалото на Фуко" (1988 г.) се явява блестящ пародиен анализ на историческо-културните сътресения на съвременното интелигентно съзнание, предупреждение за опасността на умствената небрежност, която ражда чудовища. Всичко това прави книгата не само интелектуално занимателна, но и актуална и непреходна. В едно от своите интервюта Еко споделя: "Много хора мислят, че аз написах фантастичен роман. Те са в дълбока заблуда, романът е абсолютно реалистичен". "Островът от предишния ден" (1994 г.) е привидно проста история за драматичната съдба на младия мъж на XVII век, за странстванията му в Италия, Франция и Южните морета. Внимателният читател обаче е в състояние да разпознае традиционното за Еко използване на множество цитати и новият поглед върху въпросите, които никога няма да престанат да вълнуват човечеството - че има живот, има смърт и има любов. През 2000 година авторът публикува историческо-философския роман "Баудолино", в който се разказва за приключенията на осиновения син на Фридрих Барбоса, за неговото пътуване от Александрия до страната на легендарния презвитер Йоан. Друг известен роман на Еко е "Тайнственият пламък на кралица Лоана" (2004 г.). Той е публикуван на английски език през 2005 година под името "The Mysterious Flame of Quen Loana". Книгата проследява историята на човек, загубил паметта си, вследствие на инцидент, като интересното е, че загубвайки спомените за себе си и своите близки, главният герои помни всичко, което е прочел през живота си. След публикуването на творбата, Еко заявява в едно интервю, че това ще бъде последният му роман. "Пет са напълно достатъчни" - и добавя: "Един учен в свободното си време трябва да играе голф, а не да пише романи". Въпреки тези думи през 2011 година на бял свят се появява романът "Парижкото гробище", а четири години по-късно и "Нулев брой".

Умберто Еко е известен и със своите академични трудове и есета в областта на семиотиката, сред които се нареждат и произведенията му: "Еволюция на средновековната естетика" (1959 г.) (Посветена на проблема за развитието на идеята за Прекрасното в средновековната философия.), "Поетиката на Джеймс Джонс" (1965 г.), "Как се пише дипломна работа" (1977 г.), "Кант и птицечовката" (1997 г.) и др. В "Шест разходки в горите на измислицата" са включени шест лекции, които Еко изнася през 1994 година в "Харвардския университет", посветени на проблемите в отношенията между литература и реалност, автор и текст.

След дълга битка с рака на 19 февруари 2016 година на 84-годишна възраст, в дома си в Милано, почина Умберто Еко, "обличайки" в черно целия литературен свят.

"Хората цяла седмица чакат да стане петък, цяла година - да стане лято и цял живот - да са щастливи."
Умберто Еко