"Всичко беше тихо и спокойно. Поклатих глава, чудейки се какво наистина ми става. Дотогава никога не бях изпитвал страх, въпреки че в тази къща бях доста изолиран и доста самотен. Разбира се, имаше и други къщи наоколо, но по принцип собствениците ми не живееха в Ден Хан, а идваха тук само от време на време, та често през зимните месеци знаех, че самотувам на цялата уличка, която беше много къса, само с осем къщи и свързана напряко с други две по-големи улици.
Опитах се да не обърна внмание на звука, който ми се счу преди секунди, но не се получи. Някаква тръпка се беше загнездила под кожата ми. Мисълта, че шумът е дошъл някъде отвън, много скоро трябваше да я отхвърля, защото само след няколко минути от стаята се чу ясно трополене. Станах и включих голямата лампа. Бавно и предпазливо минах през дневната, понеже цялото ми тяло трепереше и не можех да се овладея. Когато леко открехнах вратата на спалнята и вътре видях ярка светлина, толкова се паникьосах, че за момент имах чувството, че напълно съм оглушал.
На голямото легло, което заемаше централната част на най-малката стая в къщата, седнала по турски, облегната на възглавници, точно до задната табла, седеше миловидна мургава жена на средна възраст. Четеше книга. Останах с впечатлението, че влизането ми не я уплаши, още по-малко изненада.
– Надявам се да не съм била прекалено шумна - каза тя с приятен глас и с чаровна усмивка на устните. На лицето ѝ нямаше извинителна линия, нито тя показваше с някакъв жест, че се чувства като натрапник, заварена там, където бе. Беше с анцунг Nike и както вече споменах държеше пред себе си книга. Така тя правеше впечатление на човек, който прекарва приятни вечерни моменти в уютния си дом.
– Не бяхте прекалено шумна - отговорих.
Начинът, по който ми зададе въпроса - приветливо и едновременно с апломб, укроти обзелата ме паника. Затова от моя страна не последва порой от логични въпроси, които по всички правила трябваше да задам веднага щом я видях.
– Стараех се да не ви смущавам.
В допълнение към страха си забелязах, че тя има красиви, бели, равни зъби. Много късо подстригана, с големи тъмнокафяви очи, с черна като нощ коса, с тънка талия, с добре оформено тяло, тя за миг ми се стори по-млада, но едва доловимите бръчки под лекия изкусно положен грим все пак подсказваха, че тя е по-близо до петдесет, отколкото до четиридесет.
– А коя сте вие? - Най-накрая зададох въпроса, който по всички правила трябваше да задам веднага щом я видях.
– Нима не знаете?
Тя беше или наистина изненадана, или страхотна актриса. Стана от леглото и се приближи до мен.
– Аз съм Лела - и подаде ръка. – Всъщност това е моята къща!
Бях наел къщата, в която живеех, също с помощта на Мари. Бях наясно, че тя е на някоя нейна далечна роднина, която сега е в затвора. Казаха ми, че била осъдена на няколко години и ще мога да я ползвам поне половин десетилетие. Подписах договора за наем с нейния пълномощник, френски адвокат от Ла Морес, когото също не видях лично, защото Мари ми донесе вече подписания от мен договор. Трета година банката ми всеки месец редовно превеждаше договорената сума по сметка с посочения от адвоката номер. Само немарлив човек, какъвто безспорно съм, може да бъде толкова безразсъден и да не поиска точна информация относно действителния срок на присъдата ѝ и за какво е осъдена. Дори не бях сигурен за колко време е наемът и какъв е срокът на предизвестие за напускане.
– Ясно! - Бях изумен. – Какво да ви кажа, не знаех...
– Да излизам ли?
Мари не ми каза нищо.
– Моя грешка! Мислех, че адвокатът ви е уведомил. Пуснаха ме условно, както обикновено.
– Виждам!
– Извинете, мислех, че знаете. Може би трябваше да се свържа лично с вас.
– Добре, добре! Ще се опитам да се изнеса бързо. Надявам се, че можете да ми дадете някакъв разумен срок.
Честно казано, нямах идея за колко време мога да се изнеса и къде да отида.
– Не, не... - моите думи сякаш я уплашиха. – Всъщност нямам интерес да напускате.
Погледнах я тъпо.
– Наемът ви би означавал много за мен в този момент. Понеже съм заела едната стая и съм ви ограничила ползването на кухнята и банята, готова съм да го намаля наполовина. Горе изобщо няма да се качвам.
Мълчах. Не знаех какво да кажа.
– Ще съм тиха и рядко ще излизам от стаята - гласът ѝ стана умолителен.
– Не знам какво да кажа. Малко съм объркан - свих рамене.
– Знам, че е некоректно да ви се представя по този начин и че преди малко ви заблудих. Знам, че никой не ви е казал, а аз трябваше да го направя. Но не съм, защото знаех, че в такъв случай няма да ви заваря вкъщи.
Макар шокиран и в същото време уплашен от постъпката ѝ, знаех, че тя е абсолютно права. Ако имах и най-малкия намек, че ще дойде, със сигурност не бих дочакал вечерта под този покрив. Не само защото не исках да споделям личния си живот с някого. Понякога, при обичайните комшийски поздрави в квартала, усещах в обитателите на съседните къщи плахо подозрение, но предполагах, че е защото са отбягвали жената, която някога бе живяла тук.
– Моля ви, поне за известно време - гласът ѝ беше тих и още по-умоляващ, а очите ѝ се напълниха със сълзи.
Стоях като истукан и в същото време неочаквано ме заля вълна от съжаление. Изглеждаше толкова безпомощна. И все пак със сигурност не исках да се откажа от личния си живот и собствения си мир, особено пък да живея в една и съща къща със съвсем непозната жена със съмнително минало, току-що излязла от затвора.
– Без вашите пари сигурно бих оцеляла някак, без вас със сигурност сигурно – не... - каза тя толкова тихо, че едва успях да разбера какво говори.
– Не ви разбирам!
– Не мога да остана сама в тази къща, а нямам нито къде, нито при кого да отида.
Не се реших да я попитам защо не може да остане сама в къщата. Но вместо нейните страхове да засилят и моя, почувствах още по-голямо съжаление. Изглеждаше толкова безпомощна, че останах с впечатлението, че вижда в мен последната сламка на спасението. Не казвам, че съм прекалено чувствителна личност или че си падам по добротворство, но в този момент просто не можах да я оставя в беда.
– Добре, но само за кратко, докато се организирате - отвърнах аз най-накрая.
Лицето ѝ просветна мигновено. Втурна се към мен и ме прегърна силно.
– Извинете - бързо съобрази тя. – Бъдете сигурни, това никога няма да го забравя. Ако не бяхте се съгласили, просто нямаше да знам какво да правя.
Мисля, че съжалих на мига, в който се съгласих, но думата бе казана и нямаше връщане, ако не за друго, то поне заради щастието, което я завладя. Затова ѝ пожелах лека нощ и излязох от стаята.
Не продължих да сърфирам в интернет в удобната всекидневна. Затворих лаптопа и се оттеглих в стаята си горе. Логично, тази нощ до късно не заспах. Какво ли само не ми мина през главата. Учудих се, че не бях се изкушил да попитам моята приятелка коя всъщност е братовчедка ѝ, в чиято къща пребивавах толкова безгрижно? И защо изобщо е в затвора?"
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас
