Преследване на дива овца

Харуки Мураками Времетраене: 1:05 мин. Вива Фрида Жерар дьо Кортанс Времетраене: 1:14 мин. Как да инвестирам, като нищо не разбирам Димитър Ангелов Времетраене: 1:19 мин. Забравената дъщеря Джоана Гудман Времетраене: 1:15 мин. Изповед Йорданка Христова Времетраене: 1:44 мин. Нейротренажор - упражнения за развитие на мозъка Времетраене: 1:26 мин. Да преживееш XXI век: Чомски и Мухика Саул Алвидрес Времетраене: 1:30 мин. Стефан Мавродиев. Играещият човек Homo ludens. Биография Огнян Панов, Стефан Мавродиев Времетраене: 1:09 мин. Албум за обич с баба Диана Стоева Времетраене: 1:00 мин. Далече от Луизиана Лус Габас Времетраене: 1:13 мин. Приключенията на Съни Поля Георгиева Времетраене: 1:13 мин.

Японско юпи нагазва в хаоса, след като попада на снимка, изобразяваща уникална кръстоска на овца. Повествованието ловко лавира между криминалния роман, баснята, реализма и модерния абсурдизъм, за да ни въвлече това озадачаващо преследване на донякъде мистичната овца.

Лаконичният стил може би ще ни напомни за романите на Реймънд Чандлър и Дашиъл Хамет с примеси от абсурдността на един Джон Ървинг, но във всички случаи читателят е хипнотизиран от играта на котка и мишка, в която Мураками размива границите между реално и въображаемо и рисува портрета на съвременна Япония, разкъсвана между западната модерност и силата на вековните японски традиции.

"Какво удоволствие - равни части откачена комедийност, криминален детектив и героичен рицарски романс."
ЮЕсЕй Тудей

"Мураками е мъдър всезнайко, който създава митовете на това хилядолетие"
Ню Йорк Таймс Бук Ревю

Историята продължава в Танцувай, танцувай, танцувай.

"Пикник в сряда следобед

Съобщението в сутрешния вестник беше кратко, само един абзац. Един приятел ми се обади по телефона и ми го прочете. Нищо особено. Можеше да го е писал и стажант-репортер, който току-що се е дипломирал и се упражнява. Датата, някакво кръстовище, човек, който кара камион, прегазена пешеходка, разследване дали не е станало по невнимание.
Звучеше като стихчетата от вътрешната страна на корицата на списание.
– Къде е погребението? - попитах аз.
– Нямам представа - отвърна приятелят ми. – Тя имаше ли роднини?

Разбира се, че е имала роднини.
Звъннах в полицейския участък, за да издиря адреса и телефона им, после им се обадих да разбера подробности за погребението. Майка ѝ и баща ѝ живееха в стар квартал в Токио. Извадих картата и отбелязах с червено карето. Навсякъде имаше линии на метрото, на трамвая и на автобуса, които се застъпваха като разкривена паяжина, целият район представляваше лабиринт от тесни улици и канавки. В деня на погребението взех трамвая от Васеда. Слязох малко преди последната спирка. Картата се оказа точно толкова полезна, колкото глобус. Накрая се наложи да купувам пакет след пакет цигари и всеки път да моля да ме упътят.

Къщата беше обкована с дърво и бе с кафява дъсчена ограда. Дворче с малък изоставен керамичен шадраван, пълен със застояла дъждовна вода. Пръстта беше тъмна и влажна. На шестнайсет години тя беше напуснала дома на родителите си. Сигурно затова погребението беше толкова мрачно. Присъстваха само роднини, почти всички по-възрастни. Ръководеше го по-големият ѝ брат, който едва ли имаше и трийсет години, или това може би беше зет ѝ. Баща ѝ, възнисък мъж на около петдесет и пет, носеше на ръкава си черна траурна лента. Стоеше на входа и почти не се помръдваше. Заприлича ми на улица, умита от проливен дъжд. На тръгване наведох мълком глава, в отговор той също я наведе, без да каже и дума. Запознах се с нея през есента преди девет години, когато бях на двайсет, а тя - на седемнайсет.

Недалеч от университета имаше малко кафене, където се заседявах с приятели. Не беше нищо особено, но винаги предлагаше някои неща: хардрок и лошо кафе. Тя седеше все на едно и също място, облакътена на масата, и четеше. Изглеждаше някак трогателно с очилата - които наподобяваха ортодонтия - и кльощавите ръце. Кафето ѝ винаги беше студено, пепелникът винаги преливаше от фасове. Единственото, което се променяше, беше книгата. Тя четеше ту Мики Спилейн, ту Кензабуро Ое, ту Алън Гинсбърг. Все едно какво, само да е книга. Студентите, които влизаха и излизаха от кафенето, ѝ даваха за малко книги, които тя изчиташе от кора до кора. Изгълтваше ги като пуканки. В ония времена хората с лекота си преотстъпваха за малко книгите и тя не страдаше от липса на четиво. Това бяха дните на Дорс, Стоунс, Бърдс, Дийп Пърпъл и Муди Блус. Във въздуха витаеше живот, макар че всичко сякаш беше застинало на ръба на краха и само чакаше някой да го побутне.

Ние с нея си разменяхме книги, разговаряхме до припадък, пиехме долнопробно уиски и правехме с нищо незабележим секс. Нали се сещате, ей такива делнични неща. През това време завесата се спускаше с трясък върху опустошението на шейсетте години."
Из книгата

Творчеството на Харуки Мураками е нетипично явление в контекста на японската литература. Японец по народност, Мураками е много по-близък до американския манталитет и маниер на писане, като сам твърди, че е повлиян от попкултурата. Роден е в Киото, а младите си години прекарва в Токио и едва през 1991 г. посещава за първи път Америка. Въпреки това още в първият му роман Чуй как пее вятърът се долавят чуждестранният стил и носталгия, които го отличават на фона на основните японски литературни течения. В романите на Мураками откриваме сериозни идеи за самотата и алиенацията, за духовната празнота и упадъка на ценностите, за липсата на връзка между хората в японското общество. Тези идеи умело са съчетани със сюрреалистична атмосфера и хумор.

Преди да започне блестяща литературна кариера, Мураками следва театрално изкуство в университета Васеда в Токио, а след завършването си отваря собствен джаз-бар. По време на един бейзболен мач той получава вдъхновение за първото си прозаическо произведение Чуй как пее вятърът. Романът, написан когато авторът е на 29 години, получава престижната награда Гундзо още в годината на издаването си. Следват продълженията Флипер, 1973 и Преследване на дива овца (също отличен с награда), като трите романа съставят Трилогията на плъха, наречена така заради общия разказвач с прякор Плъха. През 1985 г. Мураками публикува Страна на чудесата за непукисти и краят на света, фентъзи с много магически елементи, а най-голямо признание в Япония авторът получава след издаването на Норвежка гора (1987). Тази книга го превръща в идол на японската младеж.

След пътуване из Европа и кратко пребиваване в Италия и Гърция, Мураками се мести в Америка, където работи в Принстънския университет. По това време написва Танцувай, танцувай, танцувай, в който музикалните теми напомнят за времето, в което Муриками е студент и се издържа с работата си в магазин за музикални плочи. Романът му, най-добре приет от литературната, критика е Хроника на птицата с пружина. Той засяга сериозни социални проблеми като японските военни престъпления в Манджурия, като реализмът умело се преплита с фантастика. Книгата печели наградата Йомиюри.

След земетресението в Кобе и атентата Токийското метро, Мураками се връща в Япония и издава Метрото, публицистична книга, в която са събрани интервюта с оцелели и близки на жертвите в метрото. Това е първата книга на автора, която не съдържа фантастични елементи.

Други романи от Муриками са След мръкване, Кафка на плажа, На юг от границата, на запад от слънцето и други. Във всеки негов роман има поезия, а внушението е толкова силно, че прочетеното се изживява като реалност. Това е и причината книгите му да се издават в над двумилионни тиражи не само в Япония, но и в цял свят: САЩ, Западна Европа, Русия, Сърбия и други.

Колибри ООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg