"Пикник в сряда следобед
Съобщението в сутрешния вестник беше кратко, само един абзац. Един приятел ми се обади по телефона и ми го прочете. Нищо особено. Можеше да го е писал и стажант-репортер, който току-що се е дипломирал и се упражнява. Датата, някакво кръстовище, човек, който кара камион, прегазена пешеходка, разследване дали не е станало по невнимание.
Звучеше като стихчетата от вътрешната страна на корицата на списание.
– Къде е погребението? - попитах аз.
– Нямам представа - отвърна приятелят ми. – Тя имаше ли роднини?
Разбира се, че е имала роднини.
Звъннах в полицейския участък, за да издиря адреса и телефона им, после им се обадих да разбера подробности за погребението. Майка ѝ и баща ѝ живееха в стар квартал в Токио. Извадих картата и отбелязах с червено карето. Навсякъде имаше линии на метрото, на трамвая и на автобуса, които се застъпваха като разкривена паяжина, целият район представляваше лабиринт от тесни улици и канавки. В деня на погребението взех трамвая от Васеда. Слязох малко преди последната спирка. Картата се оказа точно толкова полезна, колкото глобус. Накрая се наложи да купувам пакет след пакет цигари и всеки път да моля да ме упътят.
Къщата беше обкована с дърво и бе с кафява дъсчена ограда. Дворче с малък изоставен керамичен шадраван, пълен със застояла дъждовна вода. Пръстта беше тъмна и влажна. На шестнайсет години тя беше напуснала дома на родителите си. Сигурно затова погребението беше толкова мрачно. Присъстваха само роднини, почти всички по-възрастни. Ръководеше го по-големият ѝ брат, който едва ли имаше и трийсет години, или това може би беше зет ѝ. Баща ѝ, възнисък мъж на около петдесет и пет, носеше на ръкава си черна траурна лента. Стоеше на входа и почти не се помръдваше. Заприлича ми на улица, умита от проливен дъжд. На тръгване наведох мълком глава, в отговор той също я наведе, без да каже и дума. Запознах се с нея през есента преди девет години, когато бях на двайсет, а тя - на седемнайсет.
Недалеч от университета имаше малко кафене, където се заседявах с приятели. Не беше нищо особено, но винаги предлагаше някои неща: хардрок и лошо кафе. Тя седеше все на едно и също място, облакътена на масата, и четеше. Изглеждаше някак трогателно с очилата - които наподобяваха ортодонтия - и кльощавите ръце. Кафето ѝ винаги беше студено, пепелникът винаги преливаше от фасове. Единственото, което се променяше, беше книгата. Тя четеше ту
Мики Спилейн, ту Кензабуро Ое, ту Алън Гинсбърг. Все едно какво, само да е книга. Студентите, които влизаха и излизаха от кафенето, ѝ даваха за малко книги, които тя изчиташе от кора до кора. Изгълтваше ги като пуканки. В ония времена хората с лекота си преотстъпваха за малко книгите и тя не страдаше от липса на четиво. Това бяха дните на Дорс, Стоунс, Бърдс, Дийп Пърпъл и Муди Блус. Във въздуха витаеше живот, макар че всичко сякаш беше застинало на ръба на краха и само чакаше някой да го побутне.
Ние с нея си разменяхме книги, разговаряхме до припадък, пиехме долнопробно уиски и правехме с нищо незабележим секс. Нали се сещате, ей такива делнични неща. През това време завесата се спускаше с трясък върху опустошението на шейсетте години."
Из книгата