"Чакала знае къде има воден пункт - място, на което помощници оставят вода за преминаващи мигранти. Въпреки това ги е предупредил да пестят запасите си, защото понякога вода няма - случва се граничните власти или войнствените виджиланте да ги изпреварят и да я изхвърлят. Но днес водата си е там, маркирана с плющящ син флаг, забит върху пилон. Не е студена, но е най-вкусната вода, която Лидия някога е пила. Главата ѝ е започнала да пулсира, защото досега се е старала да пести запасите си, но сега се напива до насита от манерката и болката мигом изчезва. Какво чудо е да пиеш вода! Допълва манерката си и отпива още няколко глътки. Лука пие съвсем мъничко.
– Пийни колкото можеш, миличък - настоява тя.
– Ще ми стане тежко на корема. Нали трябва да вървим бързо.
– С болка в корема ще оживееш - прекъсва го тя. - Пий.
Отдъхват десетина минути край водния пункт, напълват си шишетата, пият още и още, после пак ги пълнят, преди да се отправят още по-навътре в сърцето на долината. Чакала ги е предупредил да пазят тишина и непрекъснато да се ослушват за автомобилни двигатели, но вятърът е твърде силен, за да се чуе нещо.
Внезапно прозвучава предупредителния тих сигнал. Марисол забелязва проблема още в същия момент и неволно надава вик. Посочва през долината към отсрещен хребет, където между листака се надига жълтеникава прашна диря. Чакала изсвирва втори път и петнайсетимата падат като покосени.
– Ако можете, идете на сянка - поръчва им койотът.
Светлината е убийствена. Да стоят на открито, означава да бъдат забелязани веднага, прикрият ли се на сянка, има шанс да не ги видят. Щом яркото слънце попадне върху движещо се цветно петно, то заблестява като маяк. Мама и Лука се сгушват в сянката на един камък, притиснати до стъблото на една гария.
От клоните ѝ се спускат бледозелени ресни, чиито цветчета полепват по косата на мама. Сврени в тъмната ниша и сгушени зад раниците си, те не се виждат от отсрещния склон, където пушилката расте и оставя видима диря. Останалите мигранти се щурат в търсене на прикритие, просват се по лице в опърлената трева, наместват се в сянката на острите листа на юките, прилепват към ствола на кипарис. Всички стават напълно неподвижни, притихват. Три минути по-късно най-сетне вятърът донася далечното боботене на двигател. След още минута колата се появява на склон недалеч от тях, на съседното възвишение. Характерният шевролет Тахо в бяло и зелено на американския Граничен контрол.
Изражението на Чакала е непроницаемо.
– Никой да не мърда - нарежда тихо. Той се е скрил добре между Марисол и Николас в сянката на един щръкнал камък. Седи със свити в коленете крака и насочва бинокъла си към пътническото място в шевролета, откъдето служител на граничния патрул гледа със своя военен бинокъл към тях.
Невидими сме, казва си наум Лука и затваря очи. Ние сме пустинни растения. Ние сме камъни. Диша бавно и дълбоко, като се старае гърдите му да се движат в синхрон с поемането и изпускането на въздуха. Неподвижността е медитативно състояние, в което всички мигранти трябва да се научат да изпадат. Ние сме камъни, ние сме камъни. Somos piedras. Кожата на Лука се превръща в твърда черупка, ръцете му застиват неподвижни, краката му не променят позицията си, клетките на гърба и табаните на ходилата му се сливат с пръстта под него. Той прораства в земята. Никаква част от тялото му не усеща сърбеж и не трепва, защото тялото му вече не е тяло, а къс тукашен камък. Забит е на това място от хилядолетия. Гарията е изникнала от гръбнака му, местните растения са цъфтели и умирали около глезените му, лисичи врабчета и полски чучулиги са свивали гнезда в косата му, дъждовете, ветровете и слънцето са брулили безмилостно скованата му широкоплещеста осанка и през цялото време Лука не е помръднал. Ние сме камъни. Най-накрая джипът на граничния патрул приключва шумното си, натрапливо придвижване през билото и се скрива зад ниското било на съседната долина.
Чакала не губи време в празни приказки. Слънцето се е наместило още по-високо върху напечената, ослепителна лавица на небето, трябваше да са стигнали до бивака още преди час. Не е безопасно да се излагат на нажежената лампа на слънцето. Ще изсмуче всичките им жизнени сокове.
– Да вървим - подканя ги. - По-чевръсто! - Със същата бързина, с която всички са застинали по местата си, сега скачат, събират си нещата и пак тръгват.
Малко преди обяд, тъкмо когато слънцето доизсмуква и последните капки влага от обезводнените им тела, тъкмо когато Ребека е на ръба да се откаже, заобикалят едно стръмно възвишение и се озовават в потънала в сянка гънка между скалите, където между няколко дръвчета е скътан добре оборудван бивак. Сянката е дълбока и почивката от палещото слънце носи блаженство и облекчение. Из полянката са останали следи от предишни обитатели: изхвърлени пластмасови бутилки за вода, скъсана черна тениска, по която се виждат петна от сол, износен розов кец, доста по-малък от номера на Лука. Чакала тръгва право към едно дърво, под което има меко легло от пясък и са разчистени всички камъни. Хвърля раницата си до ствола и незабавно се приготвя за сън. Останалите следват примера му.
Въпреки изтощението Лидия очаква да заспи трудно. Все пак вади одеялото и двамата с Лука се строполяват отгоре. Пустинното слънце е толкова ослепително, че дори тук, на плътна сянка, Лидия установява, че стиска здраво клепачи, за да блокира светлината. Когато отваря очи, за да се огледа, извън очертанията на сянката се е ширнал червеникавокафяв безкрай, всичко е обезцветено от слънцето до различни нюанси на кафявото. Чончо забелязва, че е будна, и ѝ кима сериозно, което Лидия възприема като обещание, че ще бди над нея и спящото ѝ дете. Почини си. Аз ще се погрижа нищо лошо да не ви се случи - това избира тя да разчете в двусмисленото кимване. След тази въобразена клетва за закрила тя моментално потъва в сън."
Из книгата
Рейтинг: 8.33 / 3 гласа
