"Мадисън Алън живееше в старата тухлена сграда на някогашна пожарна станция в Уест Вилидж в центъра на Ню Йорк, на няколко пресечки от река Хъдзън. По-голямата част от живота на Мади бе преминал в Горен Ийст Сайд и стогодишната пожарна изглеждаше дръзко предизвикателство. Бе отгледала трите си деца в комфортен, макар и не луксозен апартамент в мрачна сграда отпреди войната. За нея закупуването на пожарната станция се бе превърнало в символ - декларация за независимост и неочаквано удоволствие. Предприе тази стъпка, когато и най-малкото ѝ дете, Милагра, замина да учи в колеж. Дина и Бен - тогава на двайсет и двайсет и една - все още си идваха за ваканциите. Но само след две години заживяха в собствени жилища и никога повече не се върнаха да живеят при нея.
След дипломирането си Дина се установи в Челси, започна работа като асистент-дизайнер в успешна модна къща, популярна сред младите жени. Бе учила моден дизайн в колежа „Парсънс“ и определено имаше дарба. Проявяваше състезателен дух и амбиция да се доказва, винаги устремена към успеха, макар и не толкова интелектуално насочена, колкото брат си и сестра си. Бен се отличаваше с добрия си инстинкт към бизнеса и се справяше добре. Милагра, най-малката от тримата, се увличаше по писането още от петнайсетгодишна и първият ѝ роман излезе на бял свят, когато бе едва на деветнайсет. И трите деца на Мади бяха много различни едно от друго по интересите си - дизайн, бизнес и литература.
След като приключи образованието си в Бъркли, Бен реши да остане в Сан Франциско, в света на перспективните, бързоразвиващи се фирми за нови технологии. Зарече се, че няма да се върне да живее в Ню Йорк, и удържа на думата си. Привличаше го досегът с природата, който животът в Калифорния предлагаше. Беше мил и любящ, грижовен съпруг и баща, и предан син, макар че Мади рядко го виждаше. Контактите с трите ѝ деца ставаха все по-дистанцирани. Не искаше да им натрапва присъствието си и обикновено изчакваше те да я потърсят. Когато обаче това продължаваше прекалено дълго, тя предприемаше действия.
След като завърши Калифорнийския университет, Милагра се включи в курс по писане в Станфорд, а после замина да живее в Мендосино, Северна Калифорния. Нуждаеше се от усамотение и спокойствие, за да твори. Затова с нея майка ѝ най-рядко се виждаше. Мади имаше чувството, че ако остане в старото жилище, ще полудее. Преместването ѝ в центъра на града изненада всички. Децата ѝ се чувстваха некомфортно и някак си необичайно в новия ѝ дом, но тя остана непреклонна в намеренията си. Знаеше, че това е правилното решение за нея в онзи период, а също и че ще свикнат, така както някога знаеше, че те ще пораснат и ще се откъснат от нея.
В пожарната все още си стоеше месинговият пилон, по който някога се спускали пожарникарите. Дори нае хора да го лъскат през няколко месеца, а веднъж пробва сама да се пусне по него. Оказа се стряскащо, вълнуващо и забавно преживяване. Озова се долу по-бързо от очакваното. Закупуването на старата пожарна беше щастливо събитие за нея, истинско приключение, любов от пръв поглед - спонтанна и вечна. А децата ѝ разбраха, че няма нищо плашещо в тази промяна, както се бяха опасявали. Сградата имаше четири етажа. Двете по-просторни помещения и едно по-скромно, споделящи обща баня на най-горния етаж, Мади превърна в спални за Бен, Дина и Милагра. Но сега, петнайсет години по-късно, стаите си оставаха неизползвани, тримата рядко отсядаха при нея.
С успешната си нова фирма, като млад предприемач Бен нямаше време да се връща у дома. А след като продаде бизнеса си и отвори втора фирма, стана дори още по-зает. Притежаваше тънък усет за неща, за които никой не се бе сетил дотогава, и да прави пари от това. Вече на трийсет и пет, семеен, с три деца - Уили, Чарли и Олив, на шест, пет и три години, рядко се връщаше в Ню Йорк, а когато го правеше, отсядаше в хотел. Съпругата му Лора беше от Гроус Пойнт, предградие на Детройт, повечето ѝ приятели и роднини живееха в Чикаго, и не обичаше да се отклонява пт на изток оттам.
Животът им в Сан Франциско бе динамичен, имаха красива къща с прекрасна гледка към Белведере, малък остров със скъпо имение в Марин Каунти, на двайсет минути от града. Натовареното им ежедневие се разпределяше между служебните ангажименти на Бен, социалните контакти, организирани от Лора, и грижите около децата, така че все нямаше подходящ момент Мади да ги посети, макар и за кратко. В редките случаи, в които успяваше, се бе чувствала едва ли не като натрапник. Внуците ѝ почти не я познаваха. Виждаше ги веднъж или два пъти годишно за по няколко дни, когато едва се вместваше в многобройните им занимания след училище, ай-ти обучения, карате, футбол, уроци по плуване и балет за Олив, срещи за игра с приятели и всевъзможните дейности, които майка им организираше. Лора се грижеше да запълва програмите им и успешно държеше баба им настрани. Мади не се оплакваше. Синът ѝ изглеждаше щастлив и това ѝ стигаше. Винаги се беше старала да проявява толерантност към различията им, беше ги поощрявала да мечтаят и да бъдат независими.
Още в деня на сватбата им Мади бе усетила, че губи сина си заради новото му семейство. Бен и Лора винаги прекарваха Коледа в Гроус Пойнт с нейните родители и роднини. Родителите ѝ живееха на Големия остров в Хавай - удобно място да събират всички. Бен и семейството му оставаха там през ваканциите на децата, или предпочитаха Мексико, или Аспен. Нищо от онова, което предлагаше Мади, не можеше да се мери с тях. Нямаше вила, а пък самата тя беше много ангажирана с работата си. Единственият ѝ дом - пожарната в Ню Йорк, беше прекалено тясна за многолюдното семейство на сина ѝ, а и витата метална стълба и пилонът дори на нея ѝ се струваха опасни за малките им деца. Надяваше се, че когато пораснат, ще я посещават сами, но едва ли щеше да е задълго. Снаха ѝ Лора пък беше обсебена от идеята да се наложи в обществото на Сан Франциско и да се перчи с успехите на съпруга си. В живота ѝ нямаше нито време, нито място за Мади.
Милагра живееше в съвършено различна вселена, сред простора и неподправената красота край живописните брегове на Мендосино. След успеха на втората си книга, тя си купи малка, запустяла викторианска къща и се зае да я ремонтира сама. Изобщо не ходеше в Сан Франциско, за да си спестява шофиране по три-четири часа. Пишеше тягостни, обсебващи готически романи, които не се превръщаха в бестселъри, но се продаваха достатъчно успешно, за да ѝ осигуряват комфортен живот. Радваше се на постоянна, вярна читателска аудитория. Самотният ѝ живот в Мендосино напълно отговаряше на мрачния ѝ, странен стил. Живееше като отшелник. Милагра не се нуждаеше от хора до себе си, за да бъде щастлива. Тъкмо обратното, имаше нужда от усамотението си, за да твори. Дори обаждане по приятен повод приемаше като нахлуване в личното ѝ пространство, затова избягваше да дава телефонния си номер и самата тя звънеше рядко. С майка си общуваше чрез имейли, когато имаше интернет, защото често обхватът се губеше, но това напълно я устройваше. Винаги работеше върху някоя книга и на трийсет и три живееше сама с трите си големи кучета и две улични котки. Почти не се виждаше с брат си, само разменяха по някой имейл от време на време. А с Дина не поддържаше никакъв контакт - двете бяха твърде различни. Не беше се връщала в Ню Йорк от шест години, откакто си купи къщата. Мади я навестяваше между две книги, когато дъщеря ѝ я допускаше."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас
