"Шота Кагава стоеше в края на сенчеста уличка, загледан нагоре към използвана за всевъзможни цели сграда. След като се изгуби напълно, най-накрая беше пристигнал. Постройката изглеждаше така, сякаш беше издигната да запълни тясната пролука между две жилищни пресечки.
– Това ли е? - промърмори той.
Беше убеден, че не може да съществува локация, която приложението за навигация на телефона му да не може да открие, но очевидно бе грешал. От уличката небето изглеждаше далечно и мъгливо и нямаше слънце. Въздухът беше влажен, сградата изглеждаше стара и мърлява.
– Какво му е на този адрес, във всеки случай?
Източно от улица Такоякуши, южно от Томонокоджи, западно от Рокаку, северно от Фуячо, квартал Накагьо, Киото. Подобен адрес беше типичен за Киото. Вместо съответния номер на улицата, се посочваха имената на улиците, които се пресичаха в четирите посоки. Пресечните точки бяха толкова неясни, че повечето хора, които не бяха местни, ги намираха за много объркващи. Шота криволичеше из квартала от доста време. Точно когато се канеше да се откаже, зърна тясната пролука към уличката. Защо жителите на Киото се примиряват с подобни мистериозни насоки? За Шота, който беше родом от друга префектура, имената на улиците в Киото бяха като шифър. Дори в нещо толкова просто, като един адрес например, имаше умишлена неяснота, чиято цел беше да държи външните хора надалеч. Задържа се за миг в тъмната уличка, въздъхна дълбоко, после се овладя, решен все още да не се отчайва - само защото сградата се намираше на неясно обяснено място не означаваше непременно, че и обитателите са особняци. Вероятно кооперациите с апартаменти наоколо бяха построени на по-късен етап и можеше да се каже, че сега постройката изглеждаше прикрита, като скривалище.
Входът за сградата беше отворен, без асансьор, само стълбище в дъното. Беше мъждиво осветено, но може би му се струваше неприветливо, просто защото наоколо имаше толкова малко хора. Тръгна по коридора, като оглеждаше табелките по вратите. Приличаше на търговска сграда, в която се въртяха кой знае какви съмнителни дейности. Скоро може да се наложи да мамя стари хора по телефона от някой офис в сграда като тази, помисли си той, след като дръзна да надзърне в собственото си бъдеше. После поклати глава. Беше дошъл тук, именно, за да не се случи такова нещо. Изкачи стълбите до целта си. Кокоро: Клиника за душата, район Накагьо, разположена на петия етаж. Старата, солидна на вид врата се отвори със смущаваща лекота. Той бързо надникна вътре - клиниката беше изненадващо добре осветена. До входа имаше малка регистратура, на която май нямаше никой.
– Здравейте? - провикна се Шота.
Тишина. Запита се дали не е дошъл във времето за почивка и застана със скръстени ръце. Понеже нямаше данните за връзка с клиниката, не беше успял да си запише час.
– Здравейте? - провикна се отново, този път малко по-високо.
Чу приглушено потупване на чехли по пода, след което се появи една медицинска сестра - бледа жена към края на двадесетте.
– С какво мога да Ви помогна? - попита тя.
– Нямам записан час, но се надявах да успея да се видя с доктора - каза Шота.
– Да разбирам, че сте пациент, значи. Заповядайте. - Сестрата говореше на кансайски диалект с бавната отмерена интонация, типична единствено за Киото. Акцентът ѝ беше доста силен за толкова млад човек.
В дъното на чакалнята имаше канапе, но сестрата поведе Шота покрай него, без да спре, и го въведе право в стаята за прегледи. Беше по-малка дори от пушалнята в неговата компания. Беше скромно обзаведена с бюро, компютър и два стола. Наистина ли това е прочутата клиника? Шота стана още по-неспокоен. Всеки кабинет на психиатър, познат му досега, беше просторен и добре обзаведен. Онези клиники не само не бяха разположени в стари, неприветливи сгради, но и приемаха пациенти единствено със записан час. Освен това от пациентите се изискваше да попълнят подробен медицински формуляр за прием, за което отиваше близо час. Харесваше му, че тук щеше да може да се срещне с лекаря толкова лесно, но като се замисли, се сети, че дори не им беше съобщил данните от медицинската си осигуровка. Завесата в дъното се разтвори със замах и се появи младичък, дребен мъж в бяла лабораторна престилка.
– Здравейте. Сигурно за пръв път сте в нашата клиника. - Говореше с доста висок, носов глас и с успокояваща, типична за Киото интонация, която не звучеше твърде фамилиарно.
– Откъде научихте за нас?
– Ъм... - Шота беше объркан и не знаеше как да обясни. Помисли си да излъже, но реши да бъде честен. – Чух за вас непряко. Един бивш колега ми разказа за един клиент на компанията на братовчеда на съпругата на по-малкия си брат, който идвал при Вас, и който препоръчал тази клиника."
Из книгата
