Черна песен. Антология

"След Ботев, Вазов, Пенчо Славейков и Яворов поезията на Дебелянов е поредната екстазна пулсация на отечествената нравствена енергия. Спъван във външното си развитие - трагедийно смазан и разчленен от безумията на посредствени и продажни политици и управници, българският дух се разгръща в териториите на духовната вселена. Една безгранична и всемогъща държава на фините трепети, на божественото откровение и прозрение, на внезапните и яростни тласъци на народнопесенния гений. Една материализирана империя на духа, на словото, което е у Бога, и Бог е словото.

Ето как българският характер намира божествените си изявления в поезията на тези строители на отечествения дух. Словото не е само думата, звукът, музиката, но и невидимото лъчение на доброто, всеопрощаващото, благодатта. Ето защо то открива върховните измерения на друг свят - по-добър, по-човечен, по-истински дори, според мечтанията на поетите. И Дебелянов като останалите ни големи лирици постоянно се сблъсква с отвратителния филистерски дух на обкръжаващата го среда, с крещящото безсмислие на парвенюшката действителност.

Натоварен от съдбата да бъде един от духовните водачи на народа, една от неговите нравствени опори, този нежен юноша се сражава с удивителна последователност като Дон Кихот на словото с арогантните и силните на деня Тартюфи.

Гео Милев е един от първите, които посочват драматичната връзка между живот, съвест и поезия у Дебелянов: "Димчо Дебелянов беше пленник на страшната проблема Живот. Неговата невероятна съвест разбиваше живота на хиляди въпроси, които се сплитаха около душата му в нажежени и безизходни пръстени. Животът беше за него страдание, а страданието - негова поезия. Димчо живееше един страшен живот на съвестта - в онази хлъзгава пътека, дето кракът се бои да стъпи - между волята и безумието."

И действително - безумието на мерзката действителност убива поривите и летежа на нежните души, съсипва всякаква духовност, но волята на поета, волята на високонравствената личност продължава искрата на живота. Удивително е, че нежната натура на Димчо с творчеството си и с личната си гражданска позиция е същевременно безкомпромисна и горда. Тази ужасяваща филистерска действителност, която със своите клюки, интриги, бездушие и цинизъм тласка към смъртта крехкия и раним Димитър Бояджиев и даже харамията Яворов, не може да съкруши лъчезарната душа на Димчо Дебелянов. Колкото по-отвратителна става средата, толкова по-яростна е и съпротивата на поета. Всеки ред на Дебелянов, всяка негова дума е лъчеструен протест на чистото и невинно съзнание, на ангелски извисената душа против фасулковщината на обществената среда, ако използваме яркия израз на Пенчо Славейков. Но в сблъсъка с мрачната реалност поетичното крило се превръща в меч."
Иван Гранитски

Димчо Дебелянов е един от най-великите български поети на ХХ век, признат класик на българската поезия. Неговите стихотворения излъчват неповторима атмосфера на нежност, топлина и тъга. Светът на Дебелянов е свят на дълбоки чувства, психологически дадености и трансформации, присъщи единствено на човек с много сложна натура.

Димчо Дебелянов е роден на 28 март 1887 година в семейството на занаятчия. Останал от рано без баща, отговорността за семейството пада върху плещите на съвсем младия Димчо. През 1896 година семейството се премества в Пловдив, където бъдещият поет учи в "Жълтото училище", по-късно известно като "Пловдивската мъжка гимназия". След това животът и творчеството му са свързани със София, където семейството се установява да живее през 1904 година. Две години по-късно в списание "Съвременност" са публикувани първите му стихотворения - тогава Дебелянов е едва 19-годишен. В началните си творчески опити е повлиян от известните български поети П. Славейков и П. Яворов, както и от някои френски и руски символисти. След като завършва гимназия сменя няколко работи - работи в метеорологична служба, стенограф е в Народното събрание, коректор и журналист. През 1907 година се записва да учи в "Юридическия факултет" на "Софийския университет", след което през следващите девет години активно сътрудничи на списанията "Съвременник", "Нов път", "Оса" и др. Дебелянов перфектно владее френски, руски и английски език и безпроблемно превежда автори като Бодлер, Верлен и Шекспир. Той е един от издателите на "Българска антология", в която са събрани най-ценните образци на българската поезия. През 1914 година основава литературния кръг "Звено", в който участие вземат такива известни български творци, като Николай Лилиев, Л. Стоянов, Йордан Йовков, Христо Ясенов, Гео Милев и др.

В поезията на Дебелянов, характерните за символизма печални настроения и сръбни изживявания звучат приглушено, омекотени от типичното за темперамента му "светло смирение". Болката от съприкосновението с реалния свят се изживява по-сдържано, тоналността е задушевна, лишена от поетична поза и показност на чувствата. Оттук произлиза и дълбоката, завладяваща искреност на стиховете му. Една от характерните особености на неговото творчество е едновременното съществуване на разнородни (романтични, символистични и реалистични) елементи. Примерно ранния творчески период на автора се характеризира с особеното влияние на Славейков и неговия индивидуализъм. Стихотворенията му от този период са изпълнени с романтични мечти и копнежи за радост, щастие и любов. Присъства неспокойният, неудържим стремеж към недостижимото и с болезнена носталгия по невъзвратимото минало. Това са така наречените любовни стихотворения на Дебелянов, сред които са "Светла вяра", "Скри се златно слънце зад горите", "Молитва", "Малинен дъх разпръскват твоите устни", "Черна песен", "Видения" и др. Любовната му лирика е събрана в сборника "Аз искам да те помня все така". В разказа "Скрити вопли" авторът поставя темата за родното. Творбата се възприема като миниатюрна и дълбоко емоционална лирическа повест за въображаемо завръщане в родния дом и като изповед на съкровено влечение по ценности, изграждащи духовната и нравствена атмосфера в него. Към военната поезия на Дебелянов критиката отнася 6 стихотворения, които са открити в раницата на поета, след смъртта му ( "Прииждат, връщат се", "Нощ към Солун", "Старият бивак", "Тиха победа", "Един убит", "Сиротна песен" ).

Когато започва Първата световна война Дебелянов е изпратен като доброволец на фронта. На 2 октомври 1916 година той загива в сражение в близост до Горно Караджово (дн. Моноклисия) 6 месеца преди да навърши 30 години. Посмъртно родната му къща в Копривщица е реставрирана и през 1957 година е превърната в къща-музей, която ежегодно е посещавана от множество туристи, дошли да се докоснат до света на един от най-добрите поети в българската литература.