Бегуни

The Man Booker International Prize 2018.

Превод от полски: Силвия Борисова. С новото издание на емблематичния роман "Бегуни" от Олга Токарчук издателство "ICU" си поставя за цел да възроди интереса към една от най-знаковите съвременни писателки, важни не само за полската, но и за световната литература. Преводът е на Силвия Борисова - органичният преводач на Токарчук на български. Но днес, десет години след първото издание на романа у нас, е преработен от преводачката и с нова редакция и корекция.

През април 2018 г. английският превод на романа "Flights", дело на Дженифър Крофт, е удостоен с "Man Booker International Prize", която всяка година се присъжда на преводна книга, издадена на английски. Олга Токарчук е първата полска писателка, носител на престижната награда.

Олга Токарчук е родена на 29 януари 1962 г. в Сулехов, Полша. Едно от най-важните имена в съвременната полска и световна литература. Обичана, превеждана, четена и награждавана писателка, в чието творчество има разкази, романи, есета, критически текстове, сценарии, поезия и пр. Сред престижните призове, на които е носителка, е "Man Booker International 2018" за английския превод на Бегуни (Flights), дело на Дженифър Крофт, наградата Нике (четирикратно), наградата на Асоциацията на полските издатели, наградата на фондация Кошчелски и др. През 2004 г. е финалист за международната награда "IMPAC", през 2018 г. е номинирана за алтернативната Нобелова награда за литература, учредена от Новата шведска академия, а през 2019-а е финалистка за "Man Booker International".

"Съм

Аз съм на няколко години. Седя на перваза, край мене разхвърляни играчки, съборени кули от лего, ококорени кукли. Вкъщи е тъмно, въздухът в стаите постепенно изстива, гасне. Няма никого: отидоха си, изчезнаха, едва се чуват гласовете им, шумоленето, ехото от стъпките и далечният смях. Дворът е празен. От небето меко се спуска мрак. Ляга върху всичко като черна роса. Най-мъчителна е неподвижността: гъста, видима - студеният сумрак и бледата светлина на уличните лампи, които потъват в мрака само на метър една от друга. Нищо не се случва, мракът спира пред входната врата, цялата врява на стъмването стихва, превръща се в гъст каймак, като на изстиващо мляко. Очертанията на сградите върху небето се размиват в безкрая, полека се стопяват острите им ръбове, ъгли, винкели.

Светлината гасне и взима със себе си въздуха, вече не може да се диша. Мракът се процежда през кожата. Звуковете са се свили, прибрали са охлювените си очи; световният оркестър си тръгва и се изгубва в парка. Тази вечер е ръбът на света, напипах го случайно, без да искам, докато си играех. Открих го, понеже ме оставиха за миг сама, изпуснаха ме. И ето че се озовах в клопка, затворена. На няколко години съм, седя на перваза, гледам изстиналия двор. В училищната кухня вече не свети, всички са си тръгнали. Бетоновата настилка на двора е попила мрака и вече я няма. Затворени врати, пуснати ролетки. Бих искала да изляза, но няма къде. Само моето присъствие придобива все по-отчетливи контури, които трептят и танцуват, това боли. Изведнъж откривам истината: нищо вече не може да се направи - съм.

Светът в главата

Първото ми пътуване беше през полята, пеша. Дълго време никой не забелязваше отсъствието ми, затова успях да отида доста далеч. Прекосих целия парк, после, по пътеките през нивята, през царевицата и мокрите, пълни с блатняк ливади, разчертани от напоителните канали, стигнах досами реката. Впрочем тя реката си присъстваше в цялата низина, облизваше нивите, тревата подгизваше в нея. Когато се изкачих на насипа, видях подвижната лента - път, който изтича извън кадъра, извън света. И ако човек имаше късмет, можеше да види баржи - големите плоски лодки, които сновяха нагоре-надолу, без да се интересуват от бреговете, от дърветата, от хората на насипа, сигурно ги смятаха недостойни за внимание подвижни ориентири, свидетели на грациозните им движения. Мечтаех, като порасна, да работя на такъв шлеп и още по-добре - да стана такъв шлеп. Реката не беше голяма, беше само Одра; но и аз бях малка тогава. Тя си имаше място в йерархията на реките, което по-късно проверих по картите, малко второстепенно, но забележимо - провинциална графиня в двора на кралица Амазонка. На мене обаче ми беше напълно достатъчна, струваше ми се огромна. Течеше както си иска, нерегулирана отдавна, склонна към разливи, непредвидима.

На някои места до брега се спъваше в някакви подводни прегради и тогава правеше въртопи. Течеше, дефилираше, заета със своите си цели, скрити там, зад хоризонта, някъде далече на север. Не можех да спра погледа си на нея, защото го хващаше и го теглеше към хоризонта, та чак свят ми се завиваше и губех равновесие. Не ми обръщаше внимание, заета със себе си, изменчива, скитница, вода, в която никога не можеш да влезеш два пъти, както научих по-късно. Всяка година взимаше скъпо и прескъпо за това, че носи на гърба си баржите - всяка година някой се давеше в нея: ту дете в жегата лете, ту някой пияница, някак успял да се олюлее точно на моста и въпреки парапета да падне във водата. Удавниците биваха търсени дълго и с много врява, което държеше в напрежение цялата околност. Викаха водолази и моторници от военните. Според подслушаните разговори на големите намирали телата подути и бледи - водата промивала всичкия живот от тях, замазвала им лицата така, че близките едва можели да ги разпознаят. От мястото си на насипа, издигнат против наводненията, осъзнах, загледана в течението, че - въпреки многото опасности - всичко, което се движи, винаги ще бъде по-добро от стоящото на едно място; че промяната ще бъде по-благородна от застоялостта; че неподвижното рано или късно ще се разложи, ще дегенерира и ще се разпадне на пепел, а подвижното ще трае дори вечно.

Оттогава тази река стана за мен игла, забита в моя сигурен постоянен пейзаж на парка, на градинките, в които от срамежливи лехи израстваха зеленчуци, на тротоара от бетонови плочки, по които си играехме на дама. Тя го пробождаше, тази игла, създавайки му вертикално трето измерение; отвори в него дупка и така моят детски свят се оказа само една гумена играчка, от която въздухът излезе със свистене. Моите родители не бяха напълно уседнали. Много пъти се местеха насам-натам, докато най-сетне се задържаха за по-дълго в едно провинциално училище, далече от нормалните пътища и гари. Така в пътешествие се превръщаше дори само отиването до градчето. Покупките, внасянето на различни документи в общината, същият фризьор на пазарния площад при кметството, с все същата бяла манта, безкрай пъти прана и избелвана, но без особен успех, защото боите за коса оставяха истински калиграфски йероглифи по нея. Мама си боядисваше косата, а татко я чакаше в Новото кафене на една от двете масички отвън.

Четеше местния вестник, в който винаги най-интересна беше рубриката за престъпленията, по-точно кражбите на мармалади и кисели краставички от мазетата. А тези техни туристически пътувания през лятото, плахи, с шкодата, натъпкана до тавана? Дълго подготвяни и планирани още в предпролетните вечери, когато последният сняг току-що се е стопил, но земята още не е изтрезняла; трябваше да се почака, докато тя най-сетне се отдаде на плуговете и мотиките, докато най-сетне я оплодят и завладее времето им от съмнало до мрак. Те бяха от поколението, което пътуваше с каравани за къмпинг - тези своеобразни минидомове. Примус, сгъваеми столове и масички. Найлоново въже за простиране на прането, където се спре, и дървени щипки. Мушама за масата, непромокаема. Туристически комплект за пикник - цветни пластмасови чинии, прибори, солници и чаши. Някъде по тези пътища татко беше купил от някой битпазар - там двамата с мама охотно ходеха, когато не се снимаха пред църкви и паметници - войнишки чайник: меден уред, съдина с туба по средата, в която се слагаха съчки и се запалваха.

И макар че по къмпингите имаше ток, татко си топлеше вода за чая именно така и непременно в този уред, всред дим и олелия. Клечеше край димящото съоръжение и гордо се вслушваше в клокоченето на завиращата вода, с която после заливаше пакетчетата чай - истински номад! Настаняваха се на определените места по къмпингите, винаги в компанията на себеподобни отпускари, с които бъбреха под прострените на въженцето чорапи. Тогава се чертаеха туристическите маршрути, непременно с помощта на пътеводител и винаги с подчертаване на интересните места. До обед - къпане в морето или езерото, следобед - посещение на древни руини или забележителности из околните градове, накрая вечеря, най-често от консерви - гулаш, кюфтета в бял или доматен сос."
Из книгата

Олга Токарчук е родена на 29 януари 1962 година в Сулехов, Полша в семейство на учители. През 1985 година завършва психология във Варшавския университет. Още по време на следването си работи в терапевтичен център за работа с младежи и в психиатрична клиника. След дипломирането си се премества във Вроцлав, а след това във Валбжих, където работи като терапевт. От 1998 година полската писателка живее в малкото селце Краянов близо до Нова Руда, Югозападна Полша.

Токарчук е едно от най-важните имена в съвременната полска и световна литература. Обичана, превеждана, четена и награждавана писателка, в чието творчество има разкази, романи, есета, критически текстове, сценарии, поезия и други - общо 20 книги до момента. Първият ѝ роман, Пътешествието на хората на книгата, излиза през 1993 година и е приет добре в Полша, отличен е с наградата за най-добър дебют. Пробивът за Токарчук идва с нейния трети роман, Правек и други времена (1996), преведен на много езици и донесъл на авторката си международна известност. Други книги от авторката са - Господин Изразителен, Гардеробът, Чудати разкази, Чувствителният разказвач, Изгубената душа, Бегуни, Дом дневен, дом нощен, Правек и други времена, Последни истории, Музика от много барабани, Карай плуга си през костите на мъртвите.

Сред наградите и отличията ѝ (някои от тях нееднократно) са: The Man Booker International Prize - първата полска писателка, удостоена с тази награда. За английския превод на Бегуни (Flights), дело на Дженифър Крофт; през 2019 е финалист за същата награда с Карай плуга си през костите на мъртвите, а през 2022 с Книгите на Яков.

Печели също наградата на читателите Нике (двукратно) - една от най-престижните награди за полска литература, наградата на Асоциацията на полските издатели, наградата на фондация Кошчелски. През 2004 година е финалист за международната награда IMPAC, получава и наградата Ян Михалски - на същата награда е носител и Георги Господинов.