"Еберт започвал всеки брой на Пер Дюшен с по няколко мамка му и да го вземат мътните. Тези грубости не значели нищо, но били показателни. За какво ли? За цяла една революционна ситуация. Ето пример за почерк, чиято функция вече е не само комуникативна или експресивна, а налага отвъдезикова действителност, която е и История, и вземане на страна в Историята. Не съществува писмен език без етикет и което е вярно за Пер Дюшен, е вярно и за Литературата. Тя също трябва да показва нещо различно от съдържанието си и индивидуалната си форма, нещо, в чиито предели съществува и чрез което именно се налага като Литература. Оттук и цялото множество знаци, дадени без връзка с идеята, езика или стила, но предназначени да дефинират в плътността на всевъзможните начини на изразяване самотността на един ритуален език. Този сакрален ред на писаните Знаци придава институционалност на Литературата и се стреми да я отдели от Историята, тъй като всяко отграничаване се основава на представа за непреходност; Историята се проявява обаче най-ярко там, където бива отхвърляна. Следователно е възможно да се очертае история на литературния език, която да не е история на езика или на различните стилове, а само на Литературните Знаци и можем да очакваме, че тази формална история ще изяви посвоему - и то твърде ясно - връзката си с дълбоката История.
Става дума, разбира се, за връзка, чиято форма може да варира според самата История и не е необходимо да се прибягва до пряк детерминизъм, за да се усети присъстващата История в съществуването на видовете писане, защото това, което подобно на функционален фронт отнася събитията, ситуациите и идеите по течението на историческото време, ни предлага не следствия, а граници на избор. Тогава Историята е пред писателя, като възшествие на задължителен избор между няколко морала за езика; тя го задължава да означава Литературата според възможности, които са му неподвластни. Така например ще видим, че идеологическото единство на буржоазията създало единен вид писане и че в буржоазната, т.е. в класическата и романтическата епоха формата не можела да бъде разкъсвана, при положение че и съзнанието не било разкъсано. Обратно, от мига, в който писателят престанал да бъде универсален свидетел и се превърнал в болезнена съвест (към 1850 г.), първото му действие било да избере вида ангажираност на своята форма, като или приемал, или отхвърлял предишния си почерк. Така че класическият почерк се разпаднал и цялата Литература от
Флобер до наши дни станала проблематика на езика.
Тъкмо тогава Литературата (думата се родила малко преди това) била окончателно утвърдена като обект. Класическото изкуство не се изживявало като някакъв език, то било език, т.е. прозирност, бистър поток, идеална съвкупност на универсален Ум и на престижен знак, който бил ефирен и неотговорен; отграничаването на този език било социална, а не природна даденост. Известно е, че към края на XVIII в. тази бистрота била помътена; литературната форма развила окултна власт, независима от своите организация и благозвучие; тя започнала да очарова, да изглежда непривично, да запленява, да тегне. Литературата не се възприемала вече като социално привилегирован начин на обръщение, а като плътен, дълбок, изпълнен с тайни език, представен едновременно като мечтание и угроза. Това не останало без последствия: литературната форма можела вече да предизвиква екзистенциални чувства, свързани с дълбоката същност на всеки обект: усещане за необичайност, близост, отвращение, благосклонност, полезност, умъртвяване.
Така от сто години насам всяко писане е усилие за привличане или отблъскване по отношение на тази Форма-Обект, която писателят неизбежно среща по пътя си, трябва да съзерцава, да преодолява и да приема като своя и която не може по никакъв начин да унищожи, без да се унищожи като писател, формата увисва пред погледа като обект; при всички случаи тя е скандална: ако е прекрасна, изглежда демодирана; ако е анархистична, е асоциална; обособена в зависимост от времето или хората, тя всячески е самота. Този драматичен процес на сгъстяване се задълбочава през целия XIX в. При Шатобриан той е още тънък нанос, лекота на еуфория от езика, вид нарцисизъм, при който писането едва се отделя от инструменталната си функция и просто се самонаблюдава. Флобер - отбелязваме само типичните моменти на процеса - опредметява окончателно Литературата с възшествието на писателския труд като ценност: формата става резултат от изфабрикуване, като глинен съд или накит в смисъл, че нейното фабрикуване бивало означено, т.е. за първи път излагано на показ и налагано. Най-сетне, Маларме увенчал това конструиране на Литературата-Обект чрез окончателния акт на всички обективации - умъртвяването: както е известно, всички усилия на Маларме били насочени към разрушаване на езика, чийто труп в известен смисъл е Литературата.
Тръгнал от небитието, където мисълта сякаш се въздига над декора от думи, почеркът преминал през всички състояния на постепенно втвърдяване: най-напред обект на съзерцание, после на действие и накрая - на умъртвяване, днес той достига до последното си превъплъщение - отсъствието. В различните видове неутрален почерк, наричани тук нулева степен на почерка, лесно може да се различи движението към отричане и невъзможността то да бъде осъществено във времето, сякаш в стремежа си от един век насам да промени лицето си във форма, лишена от наследственост, Литературата намира чистота само в липсата на всякакъв знак и по този начин сбъдва Орфеевия блян за писател без Литература. Безизразното писане, например на
Камю, Бланшо или Керол, или писането в разговорен език като на Кьоно е последният епизод от Мъките на писането, който следва неотстъпно разрива в буржоазното съзнание. Тук бихме желали да очертаем тази обвързаност, да утвърдим съществуването на формална действителност, независима от езика като система и от стила, да се опитаме да докажем, че това трето измерение на формата също свързва не без допълнителен трагизъм писателя с неговото общество, и най-накрая да откроим осезателно, че няма Литература без морал за езика. Физическите граници на това есе (няколко страници от което бяха отпечатани във вестник Комба през 1947 и 1950 г.) ясно показват, че то е само въведение към една още несъздадена История на почерците."
Из книгата
Рейтинг: 8.20 / 5 гласа
