"Водка и "Тампакс": съюз, сключен в Гринуич
– Емили! Наполовина безкофеиново лате с обезмаслено мляко за Емили! - Баристата в "Старбъкс" имаше пиърсинг, минаващ през хрущяла на лявото ухо, и редица малки сребърни пластинки по цялата дължина на дясното. На Емили ѝ идваше да я прегърне за това, че просто съществуваше в Гринуич без късо подстригана руса коса или зимни ботуши "Джун ъв Арктик", модел на "Сорел".
– Благодаря - каза Емили, като грабна чашата и моментално се отправи обратно към мястото си в ъгъла, преди някоя от жените, дебнещи да зърнат празна маса, да ѝ го отмъкне под носа.
Отпи от кафето си и с усилие откъсна поглед от снимка на Оливия и Рицо, обядващи в малка закусвалня в Ист Вилидж, която разглеждаше, вместо да "прелиства" на телефона си списък с дизайнери, които да препоръча в последната минута на Ким Кели. Ким Кели, актрисата, прочула се с леко непристойни роли (да се чете: готовност да си свали дрехите по всяко време), преживяваше криза по отношение на роклята си. Тя беше първата клиентка на Емили след Рънуей и до този момент си оставаше и най-лудата. До връчването на Наградите на Гилдията на филмовите актьори оставаха по-малко от две седмици и според Ким роклята на "Проенца Шулер", която Емили беше поръчала за нея, беше "пълен шибан кошмар". Близо десетте години, откакто я обличаше, я бяха научили да очаква такова поведение през поне петдесет процента от времето, но беше бясна от тоталния обрат. На първата проба няколко седмици по-рано Ким се беше влюбила в роклята и се бе завъртяла пред трикрилото огледало, като се кикотеше тихичко. Обувките бяха "Шанел", бижутата - "Хари Уинстън", и единственото, което оставаше да се осигури, беше съвършената обшита с мъниста чантичка - не особено трудна задача. Телефонът на Емили избръмча с поредния истеричен есемес от Ким.
Ще погледнеш ли това? Пълен шибан кошмар - беше написала Ким. Емили примижа към снимката върху екрана на айфона, на която Ким изглеждаше в роклята точно по същия начин, както и преди две седмици: великолепно. Кошмар ли? Какво, по дяволите? Изглеждаш като принцеса на "Дисни", само че по-секси. Приличам на хипопотам. Знаеш го, аз го знам, а скоро всеки, който гледа "Е", ще го узнае. Престани! Говорим за "Проенца". Те не правят дрехи, в които човек изглежда като хипопотам. Е, в такъв случай този път се издъниха, защото съм огромна. Не мога да нося това. Няма. Добре, чувам те, написа Емили, макар че явно каза това на глас, защото една от жените, които седяха до нея, се обърна и попита:
– Моля?
Емили вдигна поглед:
– Какво? О, съжалявам, не вас. Не ви чувам.
Жената се обърна обратно към приятелката си, само че сега Емили не можеше да не се заслуша. Хвърляше потайни коси погледи към тях, докато двете жени извадиха телефоните си и отвориха приложенията с календарите си.
– И така, да, ще е страхотно да ги съберем. Не мога да повярвам, че трябваше да станат чак първокласници, за да ги съберем в един клас! За Елоди е удобно в сряда. Става ли?
– Не, в сряда не е особено удобно. Индия има фехтовка. Какво ще кажеш за понеделниците?
– Ммм, с понеделниците е трудна работа. Трябва да оставя двете по-големи на плуване, да се върна до училището да прибера Елоди от урока по цигулка, а после да закарам и тримата на онзи курс по готвене на здравословна храна, който посещават заедно. Какво ще кажеш за другата седмица?
Жената поклати глава:
– Другата седмица сме в Диър Вали. Знам, знам, не бива да ги измъквам от училище веднага след коледната ваканция, но Сайлъс настоява. Възразих нещо в стила: "Но, скъпи, отиваме във Вейл за Седмицата на президентите. Не може ли да отидем на някое топло място?".
Приятелката ѝ кимна:
– Знам за какво говориш. Патрик е абсолютно същият. Трябваше да се боря със зъби и нокти за Търкс през февруари. Единственото място, където искаше да отиде, беше Тахо. Заявих му нещо от рода: "Стига с това Тахо! Вече не си на осемнайсет. Не може да мислим само за твоето настаняване. Децата имат нужда да плуват навън в някакъв момент през тази зима".
Мелодичният звън, оповестяващ пристигането на нов имейл, беше единственото, което рязко върна Емили в действителността. Отвори имейла от Ким Кели и зачете:
Камила,
Опитах отново, точно както каза, и вече НЕ МОГА да работя с нея. Обичам Емили, знаеш това. Тя направи страхотни неща за мен през последното десетилетие, но е изгубила усет. Не знам как някой, който има очи, може да мисли, че изглеждам добре в онази абсолютно, шибано кошмарна рокля. А сега тя казва, че трябва да си намеря нещо готово, защото няма достатъчно време?????? Конфекция на Наградите на Гилдията на филмовите актьори - ти майтап ли си правиш с мен, мамка му? Напоследък чувам страхотни неща за Оливия Бел. Можеш ли да влезеш във връзка с нея и да провериш какви са ѝ ангажиментите за следващите 24 часа? И, моля те, пиши на Емили и се отърви деликатно от нея. Харесвам я, наистина я харесвам, но е време да продължа нататък. Уволни я тактично, моля те. Целувки: КК.
Без дори да го осъзнава, Емили започна да примигва към екрана, а после - да разтрива очи. Камила беше мениджърът на Ким Кели и беше просто очевадно какво се бе случило току-що. Отне й само частица от секундата да реши дали е редно да изчака имейла на Камила, или да пише направо на Ким.
Ким,
Макар да е очевидно, че нямаше смелостта да ме уволниш лично, по една случайност не страдам от същите скрупули. Така че с радост ще ти кажа право в лицето, че проблемът не е в роклята или дизайнера, или в мен. А в теб. А именно: жестокото ти хранително разстройство, което ти позволява да мислиш, че при тегло от по-малко от 48 килограма и размер 32 приличаш на хипопотам. Надявам се да потърсиш помощ, преди да е твърде късно. Сигурна съм, че с Оливия Бел ще си паснете идеално.
Искрено твоя,
Емили Чарлтън
Гневно натисна "изпрати", без да го препрочете. Прав ти път, помисли си. Но после дойде изпускането на парата. Ужасът. Още една клиентка, изгубена по вина на Оливия Бел. Още едно унизително и високомерно уволнение. Още една стъпка, приближаваща я до това, да се наложи да закрие окончателно бизнеса си. Изстреля бърз, леко паникьосан имейл до Майлс, в който му съобщаваше последните новини, но нямаше представа колко е часът в Хонконг.
До нея жените бяха зарязали опитите да насрочат среща за игра на децата си. По някакъв начин бяха преминали към лишен от задръжки разговор за накиснати във водка тампони.
– Искам да кажа, един вид, прочетох, че всички колежанки го обожават. Но не мога да се накарам наистина да го направя - каза майката на Елоди. Беше облечена от глава до пети в екип за тренировка: маратонки, клин за йога, суичър от изкуствена материя и светлоотразителна лента за глава, всичко това - увенчано с пухена жилетка. Приятелката ѝ носеше разновидност на съвсем същия екип, само че бе заменила лентата за глава с плетена шапка с голям пухкав помпон отгоре. Тази жена - майката на Индия - се приведе към нея и каза:
– О, невероятно е. "OB" определено вършат най-добра работа, защото нямат залепвашо покритие. Цялото приятно замайване, без нищичко от калориите!
– Леле - отбеляза благоговейно майката с лентата за коса. – Звучи удивително. Някога пробвала ли си с текила? Не си падам особено по водката.
- Но това е най-хубавата част! - изкряка онази с помпона. – Няма значение какво използваш – дори не можеш да му усетиш вкуса! И не съм забелязала някой вид да се отразява по-добре на вагината ми от който и да е друг, така че... стига да не е с добавен аромат, мисля, че можеш да използваш каквото там ти се намира подръка.
– Ще го пробвам. Този уикенд. Чакай малко – това значи ли, че ще издържиш проба с дрегер? Един вид, ако никакъв алкохол всъщност не влиза в устата ти, би трябвало да не те хване, нали?
Емили тъкмо се канеше да отговори – бяха пълни идиотки, ако си мислеха, че алкохолът, поет през вагините им вместо през стомаха, няма същия ефект върху нивото на алкохолно съдържание в кръвта им, - но се спря. След десет дни в Гринуич вече бе виждала многократно едни и същи лица. Да поставя в неудобно положение хората в любимия си "Старбъкс", вероятно не беше на-добрият начин на действие.
Хвърли поглед наоколо. Сякаш в седем сутринта всеки делничен ден някой задействаше химическо оръжие за отблъскване на мъже и не изключваше пръскалката в продължение на пълни дванайсет часа. Единствените мъже, способни да го преживеят, бяха онези, по-възрастни от осемдесет години или прекалено богати, та дори вече да не се преструват, че работят, но те не прекарваха времето си в "Старбъкс". Докъдето стигаше погледът, се виждаха само жени. Жени на по трийсет и няколко, които бутаха бебешки колички и търчаха след невръстни, току-що проходили деца; на по четирийсет и нещо, възползващи се от всяка секунда, преди учебните занятия да приключат в три; на по петдесет и нещо, срещащи се на капучино и приказки; на по шейсет и нещо, придружаващи дъщерите и внуците си. Бавачки. Временни детегледачки. Тук-там някоя жена по на двайсет и нещо, която водеше курсове по йога или спининг. Но нито един проклет мъж. Емили забеляза колко различно изглеждаше от Ел Ей, където всички бяха на свободна практика и с гъвкаво работно време, и един вид хем работеха, хем не. Ел Ей ѝ липсваше, но чувството не беше взаимно. Оливия Бел вероятно вече беше подписала договори с половината град.
Телефонът й иззвъня и на екрана се изписа: Майлс.
– Ем? Здрасти, сладурче.
– Здрасти. Толкова се радвам, че си ти, а не кучката, която току-що ме уволни.
– Уволнили са те? Кой те уволни?
Емили се засмя:
– Ким Кели. В имейл, който даже не беше предназначен за мен.
– Ким Кели е тъпа пачавра.
– Благодаря за съчувствието, скъпи, наистина. Но може ли да не да не използваш тази дума?
– Коя, думата с "п" ли? Откога това те смущава? От твърде дълго време си в Гринуич.
– Вероятно.
– Винаги ли си мразила думата с "п"? Как е възможно да не съм знаел това за теб? Искам да кажа, Боже мой, ние...
– Спри да повтаряш "Думата с "П"! - почти изкрещя Емили в телефона си, при което майките на Елоди и Индия се обърнаха и се втренчиха в нея. – Какво гледате? - попита ги тя.
– Аз ли? - попита Майлс."
Из книгата