"Пролог
Джеси
Сега
Това не може да е истина... Това не може да е истина... Това не може да е истина... Думите се въртят в съзнанието ми като колелата на моята носеща се с пълна скорост куда, докато задницата ѝ се пързаля по чакъла и леда. Конструирана с тежка предница и мощен двигател, тази кола трудно се овладява дори в хубаво време. Ще се блъсна в едно от тези проклети дървета, ако не намаля. Натискам крак върху педала на газта. Не мога да намаля сега. Не и докато не се уверя, че Бун греши за това, което твърди, че е чул. В най-добрия случай неговият руски може да се нарече посредствен. Бих дал всичко на света, за да греши за това.
Стомахът ми се свива, когато колата поднася на следващия завой. Конусовидното очертание на Блак Бют се извисява като зловеща сянка пред мен на мъждивата светлина преди зазоряване. Заснежените следи от гуми, осветявани от фаровете на колата, може дори да не са тези, които търся, но са широки като от хамъра на Виктор и е дяволски сигурно, че са единствените по този стар, изоставен черен планински път. Никой не идва тук през януари. Редицата дървета неочаквано свършва пред мен. Натискам силно спирачките и колата се плъзга странично към стар тотемен стълб. Продължава да се движи, когато изключвам ръмжащия двигател, отварям вратата и изскачам навън, докато непохватно се опитвам да включа фенерчето. Нужни са три силни натискания с треперещите ми ръце, за да светне. Започвам да претърсвам земята. Плетеницата от следи от гуми подсказва, че някой е направил обратен завой. Отпечатъците от стъпки свидетелстват, че е имало повече от един човек. И когато виждам наполовина изпушената цигара с онези странни букви върху филтъра, знам, че Бун не е сгрешил.
– Алекс! Ехото ми отговаря веднъж... два пъти... преди огромната пустош да погълне отчаяния ми вик. Шаря обезумяло с лъча на фенерчето, с побелели кокалчета на пръстите, когато зървам стъпките, водещи настрани от стария тесен път към дърветата. Ледени пръсти стискат сърцето ми. Хуквам обратно към колата, грабвам от задната седалка старото вълнено одеяло на червени и сини карета, което тя толкова много обича. Буци сняг полепват отстрани по маратонките ми, докато тичам по пътеката отвъд дърветата към голото поле отпред. Бумтенето на кръвта в ушите ми е единственият звук, който чувам. Единственият признак на живот. Ужасът вцепенява сетивата ми, суровата зима на Западното тихоокеанско крайбрежие вкочанява тялото ми, но въпреки това продължавам напред, защото, ако... Лъчът на фенерчето осветява неподвижна фигура, лежаща по лице върху снега. Бих познал навсякъде това розово палто и платиненорусата ѝ коса; блестящата синя рокля, която тя толкова ненавижда, прилича на купчина сапфири върху бяло платно. Сърцето ми се смразява.
– Алекс - едва прошепвам. Невъзможно е да кажа повече, дробовете ми отказват да функционират. Спускам се през снежната преспа, свличам се на колене и пълзя със сетни сили, скъсявайки разстоянието. То не е повече от три метра, но ми се струва километри. Няма как да се сбъркат пурпурните пръски върху снега около главата ѝ. Или това, че по-голямата част от дългата ѝ коса сега е тъмна и сплъстена. Или че сребристите ѝ чорапи са скъсани и изцапани с червено, а локва кръв се е образувала там, където роклята едва покрива бедрата ѝ. Земята около нея е утъпкана и се виждат безброй стъпки. Той сигурно е стоял тук известно време. Знам, че има правила, които трябва да се спазват, действия, които да предприема, за да съм сигурен, че няма да ѝ причиня повече вреда. Но аз ги пренебрегвам, защото болезненото свиване в стомаха ми подсказва, че навярно не мога да я нараня повече, отколкото той вече е сторил. Обхващам нежно главата ѝ с една ръка, а другата подпъхвам под рамото ѝ. Претъркулвам я. Застивам, скован от вледеняващ ужас. Никога не съм виждал някой да изглежда така. Вземам в обятията си отпуснатото ѝ тяло, обхващам някога красивото ѝ лице, което бях виждал озарено от всякакви емоции - от гняв до екстаз и цялата палитра помежду им, - а сега е неузнаваемо. Допирам двата си окървавени пръста върху гърлото ѝ и чакам. Нищо. Леко притискам безжизнената ѝ китка. Нищо. Може би все още има пулс, но е заглушен от моя, който бясно препуска.
Но съдейки по вида ѝ, може би няма. Една... две... три... големи, пухкави снежинки започват да се сипят от невидимото небе над главата ми. Много скоро ще покрият следите, кръвта. Доказателството. Одеялото на майката природа ще скрие грозната гледка в своя двор. – Прости ми. – Не се опитвам да възпра горещите сълзи, които се търкалят по страните ми и капят върху обезобразените ѝ устни - устни, от които съм откраднал толкова целувки, когато бях прекалено глупав, за да осъзная колко е било опасно. Всичко това е по моя вина. Тя ме бе предупредила. Ако само я бях послушал, ако бях стоял далече от нея, ако не ѝ бях казал какво чувствам...
...ако не се бях влюбил до полуда в нея. Накланям се, за да открадна целувка дори в този миг. Металният вкус на кръвта ѝ се смесва със солените ми сълзи.
– Толкова дяволски съжалявам. Никога не биваше да насочвам поглед към теб - успявам да пророня между риданията, подпъхвайки одеялото, под което тя обичаше да се сгушва.
Разнася се почти недоловимо стенание. Немощен повей върху устните ми.
Дробовете ми застиват, очите ми се приковават в нея, не смея да се надявам.
– Алекс? Възможно ли е?
Миг по-късно се чува второ стенание - хриплив, накъсан звук.
Тя не е мъртва. Поне не още.
Алекс
Между сега и преди
Огън. Уханието ме зове. Не мога да виждам. Очите ми са плътно затворени, блокирайки зловещия блясък в погледа му. Не мога да чувам, защото ушите ми заглушават ужасяващите му обещания. Не мога да чувствам, защото сякаш от цяла вечност тялото ми е премазано. Но докато лежа сред ледената неподвижност на нощта в очакване на окончателния покой, ме обгръща онова успокояващо ухание на горяща кора, клони и хрущящи листа. То ми нашепва, че всичко ще бъде наред. И аз толкова отчаяно копнея да му повярвам.
Бийп...
...базиларна фрактура на черепа.
Бийп...
...колабирал бял дроб.
Бийп...
...разкъсване на далака.
Бийп...
...измръзване.
Бийп...
Бийп...
– Ще оживее ли?
Бийп...
– Честно, не знам как е издържала толкова дълго.
Бийп...
– Засега трябва да запазим това в тайна.
– Гейб, ти току-що цъфна на прага на моята болница с полумъртво момиче. Как се предполага да го направя?
– Просто го направи. Обади ми се, когато тя се събуди. Никой не бива да я разпитва, освен мен. Никой, Мередит.
– Не се опитвай още да говориш - тихо ме предупреждава някой.
Жена. Не мога да я видя. Не мога да видя нищо; клепачите ми представляват две цепки, колкото да пропуснат неясната светлина и суетнята около мен - нежен допир на пръсти, тихо мърморене, шумолене на хартия.
А после онова ритмично пиукане ме приспива, отнасяйки ме обратно в забвението."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 5 гласа
