Всенародният любимец Георги Парцалев и проклятието да си гей в НРБ

Георги Парцалев е всенароден любимец. За 32 сезона в Сатиричния театър изиграва 40 роли. Но не получава театрална награда. Нито една! Актьорът се снима в над 17 игрални филма. И отново не получава награда в България. Нито една! "Заслужил артист" става, чак когато е на 44. За "народен артист" чака цели 14 години. През последните 7 години от живота му режисьорите го забравят. Защо към този изключителен самороден талант има по-особено отношение и той често е пренебрегван? Отговора на въпросите ще намерите в тази книга. Във "Всенародният любимец" ще откриете рядко показвани снимки на актьора, а част от изложените за него фактите мнозина ще прочетат за пръв път.

Като дете Парцалев често събира приятелчета от махалата и организира театрални представления в плевника. Особено вдъхновен е, когато в с. Левски гостува театрални трупи. Мечтата му обаче е да изпълнява силно драматични роли и да гледа как зрителите плачат заради съдбата на героите му и заради неговата игра. Така при едно от гостуванията на плевенския театър за постановката трябва дете и избират Георги. На него му е толкова интересно на сцената, че заживява с надеждата един ден да стане актьор и да играе в театър.

Георги Парцалев кандидатства за три специалности - право, медицина и стоматология. Приет е и в трите факултета и по заръка на родителите си избира медицината. Парцалев учи в Медицинска академия четири години и си взима всичките изпити. Но намира време и да участва в художествената самодейност. Играе в читалищата "Бачо Киро" и "Славянска беседа", в работнически театър и драма състава на фабрика "Пролетарий". В началото на петата година обаче актьорът в него надделява над лекаря и той решава да се посвети само на сцената. Когато идва време да отслужи военната си служба, Парцалев вади късмет отново заради медицината: "Смятаха ме за военен лекар и ми викаха Доктора..."

Мечтата му сбъдва Енчо Багаров - един незаслужено забравен театрален творец и деятел. На Багаров му представят "интересната личност" със смешна фамилия - Парцалев. Не след дълго войникът е отзован от поделението и зачислен към Ансамбъла на трудовата повинност. Багаров открива и привлича за театъра и Саркиз Мухибян. После води и двамата в Сатиричния театър.

Оттук започва и богата му на роли кариера. В книгата има много истории, свързани с работата в театъра и с негови колеги и приятели като Георги Калоянчев, Стоянка Мутафова. Забавните и комични случки изобилстват в кариерата му на актьор, но в личния си живот Парцалев остава самотен. Причина за това е и по-различната сексуална ориентация на актьора. Вероятно, това е причината той да не получава награди. Единственото признание за българския актьор идва от Чехословакия, където на XXV фестивал на трудещите се му дават награда за мъжка роля във филма "Сиромашко лято".

Авторът Пенчо Ковачев е дългогодишен журналист, писател и сценарист. От години работи за в. "24 часа". Работил е още във вестниците "Стандарт", "Новинар", "Кеш" и др. Бил е и директор на новините в БНТ.

"Призори на 16 юни 1925 г. в семейството на Веска и Иван Парцалеви в село Левски проплаква първороден син. Кръщават го Георги, на дядо му по бащина линия. Старото име на селището е Караагач (Черен бряст). Намира се на около 50 км от Плевен. През 1884 година - само шест години след Освобождението - селото вече има основно училище, през 1887 г. е построена и черква. На 6 септември 1898 г. с Указ No269, подписан лично от княз Фердинанд, му е дадено името на Апостола на свободата. От София предлагат три имена - на Левски, Раковски, Отец Паисий. Изборът на местния парламент е стопроцентово единен - селото да се нарече Левски. Краеведът Христо Иречекски пише: "За него гласуват с нескрито задоволство и тримата представители на турското малцинство. За тях името на Раковски, пълно със съгласни букви, е трудно за произнасяне, а на Отец Паисий е все още малко известно".

След пускането на жп линията от Плевен до Павликени през 1899 г. село Левски става гара Левски, а на следващата 1900 г. вече е важен железопътен възел. Въпреки всички тези промени селището продължава да тъне в "беднотия, кал и простотия". След години Георги Парцалев обича да разказва, че заради тази кал, когато тръгва на училище, му купуват галоши 42-ри номер - за да ги носи чак докато завърши школото. На 3 август 1945 г. вътрешният министър Антон Югов, придружен от родения в селото министър на земеделието и държавните имоти Михаил Геновски, обявява село (гара) Левски за първия нов град на България след промяната на политическата система на страната. Така Георги Парцалев, роден от родители селяни и израсъл на гара, на 20 години става гражданин, през 1948 г. заживява в София, но софиянец ще стане чак през 1966 г., а след 1957 - 1958 г. - любимец на цяла България.

Има няколко версии за произхода на фамилията Парцалеви. Според едната тя идва от прадядо, който бил човек темерут, и съселяните му казвали, че "мълчи като парцал". Според втората - друг човек от рода преди години купува и продава парцали. Според трета, човек от фамилията постоянно ходи със закърпени панталони и му викат Парцала. "Правил съм и по-задълбочени проучвания - казва в интервю през 1983 г. Парцалев, - но легенда и действителност са се вплели в едно. "Може нито една от тези версии да не е напълно вярна, но трите орисници на малкия Георги единодушно решават - с такава фамилия момчето не може да стане друг, освен артист комедиант. "Мисля, че и да съм имал желание за псевдоним, по-хубав от Парцалев нямаше да мога да измисля", признава сам актьорът в същото интервю. Родовата памет говори, че дядото по бащина линия - Георги Иванов Парцалев, чийто три имена носи и артистът, е левент и хубавец. Язди коня си със сако, преметнато през едното му рамо.

Конте, но и много строг баща. Наричат го чорбаджи Гео­рги. Занимава се с търговия. Има четирима синове, на които оставя дюкян на 100 години и голяма къща. Бабата Теодосия е учителка. Помнят я като красива и благородна, бялата ѝ коса била стегната на кок. Никой от внуците ѝ не я нарича бабо, викат ѝ стара майко. В голямата къща има специален салон с плетени камъшитени мебели, отрупани с красиви възглавници. Тук Теодосия посреща на кафе и чай колежките си учителки. Дядото по майчина линия се казва Атанас. Той е шивач. Веднъж праща малкия Георги да му купи вестник. Без да иска, на връщане той го скъсал. Дядо Атанас му дава игла и конец и го кара да съшие хартиените късове. Бащата Иван Георгиев Парцалев и тримата му братя също се занимават с търговия. През 30-те години на миналия век Иван продава грамофони, радиоапарати, шевни машини и електроматериали. Родата разказва за него следното: в магазина му има много крушки от 110 волта. Когато сменят напрежението на 220 волта, той включва всяка крушка в мрежата, за да не изхвърли стоката неупотребена.

Майката Веска е остроумна и с голямо чувство за хумор и явно Георги наследява това нейно качество. Вече е на достолепните 85 г., когато се шегува: "Ох, я да приседна, че току-виж се наместили сватовете. Нали имам момче ергенче..." Веднъж Стоянка Мутафова ѝ се обажда с лошата новина, че с Георги катастрофирали и лицето му е нарязано от счупените стъкла. "А, че беше много хубав преди, та сега да стане по-хубав", коментира мама Веска. В такава среда живее нашият герой и от малък се показва като артистично и остроумно дете. Често събира децата от махалата и организира театрални представления в плевника. Особено вдъхновен е, когато в Левски гостува театрална трупа - от по-голям град или дори от София. Тогава Георги привиква деца от махалата и със собствени сили и средства повтарят видяното от артистите и аркашките. Освен режисьор и актьор момчето е и сценограф на театралните постановки. За да изгради сцената, понякога Георги взема пердета от баба си Теодосия и ги използва за завеси и декори.

От мазето изважда обръчи от бъчви, въжета и други предмети и с тях аранжира сцената. Веднъж чупи шевната машина на майка си - опитва се да съшие на нея два картона, защото му трябват за декора на пиесата "Майчино сърце", която току-що е гледал на поредния театрален гастрол. При едно от гостуванията на Плевенския театър за постановката трябва дете и те избират Георги. На него му е толкова интересно на сцената, че заживява с надеждата един ден да стане актьор и да играе в театър. Като младеж Георги Парцалев се включва в самодейния състав на Левски. Мечтата му е да изпълнява силно драматични роли и да гледа как зрителите плачат заради съдбата на героите му и заради неговата игра. Мечтата му се сбъдва. На читалищната сцена е поставена драмата "Край мътния поток", в която младежът играе художник и на финала трябва да се самоубие с пистолет."
Из книгата