"Топлината се разливаше на вълни из скута ѝ, тръгваше надолу по краката и после се връщаше нагоре към корема. Горещината ставаше непоносима, но Нора си кротуваше. Шофьорът на таксито потегли рязко, за петнайсетина метра даде газ до дупка и удари спирачка като човек, който не е съвсем на себе си.
– Doucement, s'il vous plaît – каза Нора. Шофьорът погледна мрачно в огледалото за обратно виждане. Типичен парижки шофьор на такси, неучтивостта му не може да те впечатли, помисли си Нора и погледна как Сена тече. Очевидно това бе единственото нещо, което се движеше в уличното задръстване в петък следобед. Валеше като из ведро.
– Какво казахте? – попита Бернхард.
– Че не бива да кара като луд – отвърна Нора.
– Така нищо няма да постигнете – рече Бернхард. – Кажете му, че разходът на бензин се увеличава с около шейсет процента, а безсмисленото триене на спирачките намалява живота им сто процента. Нора не му обърна внимание и като инатливо дете продължи да гледа навън през прозореца. Горещината в скута ѝ стана непоносима.
– Ето, вземете – каза внезапно Нора.
– Бих предпочел той да седи помежду ни – каза Бернхард. – Знаете, че прекаленото нагряване в областта на гениталиите при мъжете може да доведе до безплодие. Нора се замисли какъв светкавичен отговор да даде, но в момента не ѝ хрумваше нищо остроумно за областта на гениталиите и безплодието. Чак сега осъзна напълно, че се налага да се отправи на пътешествие с този тип! Пътешествие, което щеше да продължи много дни, дори седмици. Не е истина!
– Какво държите там? – попита строго шофьорът на таксито. Типичен парижки шофьор на такси, помисли си Нора,
параноичен, че и по-зле.
– Това е урна – рече Нора. – Урната с праха на баща ми.
– Съвсем прясна? – Сега вече шофьорът на таксито доби угрижен вид.
– Толкова прясна, колкото може да е прясна пепелта – отвърна Нора. – Би трябвало да знаете, нали ни взехте от Пер Лашез.
– Дойдохте директно от крематориума, така ли?
– Баща ми със сигурност. Но не берете грижа, няма да оставим дупки от изгаряне по седалките ви.
– Моите съболезнования – каза шофьорът на таксито. Типичен парижки шофьор на такси, помисли си Нора, меко сърце под груба обвивка. Най-вероятно сега ще последва и някой виц, защото типичният парижки шофьор на такси има
чувство за хумор.
– Трябва да е бил огън човек баща ви – обади се пак шофьорът на таксито.
– Може и така да се каже – измърмори Нора и за момент ѝ се стори, че водните капки, които се стичаха по отражението на лицето ѝ в стъклото на колата, всъщност са нейните сълзи. Цялата тази каша почна ден по-рано. Нора знаеше, че ако будилникът пропищи преди седем, това рядко е добър знак. Предстоеше ѝ особена среща. И то на другия край на града. Всъщност не пищеше будилник, а мобилният ѝ телефон се обаждаше със звука на арфа. Беше си я избрала, защото това беше най-нежната от всички възможни мелодии, но с течение на времето бе почнала да я намразва. Кафето и душът не помогнаха много. Още сънена, тя се заклатушка из лабиринта на коридорите в метрото.
Във величествената входна част на сградата Нора се почувства съвсем мъничка и безпомощна. Обърна се стреснато, когато портиерът я заговори.
– Какво желае мадам? – Пазителят на небесните двери я погледна снизходително. Божи телохранител. Тя измрънка едно доста сконфузено изречение, в което се чу името Дидие. Девет часът сутринта, това определено не беше нейното време. Както и да е, бе точна. Във Франция нотариусите спадат към най-горната каста на обожаваните полубогове, Нора бе наясно. Все пак вече живееше достатъчно дълго в Париж. Шарл Дидие се беше разположил на улица Фобур Сент-Оноре, на един хвърлей от Елисейския дворец, което допълнително подчертаваше важността на личността му. Това тук не беше Париж на Нора. Тя обитаваше един мъничък апартамент във Втори район, квартал, който с криволичещите си улички и малки, шармантни магазинчета приличаше на село, особено в сравнение с разкоша в центъра на властта.
Тя тръгна по червения килим на мраморното стълбище, оградено встрани от месингови парапети. Дамата от приемната я въведе в чакалня. Нора седна на един от фотьойлите, които не само че бяха направени в стила на Луи XVI, но и наистина бяха от осемнайсети век. Тази чакалня беше почти толкова голяма, колкото жилището на Нора. Почувства се ужасно. След няколко минути на вратата се появи един мъж. Беше облечен с черно кожено яке над разкопчана в горната част синя риза.
– Здравейте, дете мое – каза той – Мон дьо, колко сте пораснала! Нора се изправи и вежливо пое ръката, която се протегна към нея. Този не би могъл да бъде никакъв нотариус! Добре, ризата му беше Ив-Сен Лоран, а коженото яке Прада, но...
– Извинете, мадмоазел, аз съм Шарл Дидие...
– Бонжур, метр!
– Спокойно се откажете от това метр. Наричайте ме Шарл! Той я поведе към кабинета си, който категорично бе по-обширен от апартамента ѝ.
– Нора – каза нотариусът, като по френски маниер постави ударението не върху о, а върху а, – първо искам да ви изкажа съболезнованията си. И то наистина от цялото си сърце. Знаете ли, когато дойдохте с баща си в Париж, той осъществи с моя помощ покупка на апартамента в Шестнайсети район. Кога беше това? Хиляда деветстотин...
– Осемдесет и четвърта – рече Нора.
– Навремето това беше една първите ми добри сделки. Донесе ми късмет. Кантората просперира и се разрасна. Но вие едва ли ще ме помните. Бяхте съвсем малко момиченце.
– Била съм на четири, метр.
– Шарл. Моля ви, казвайте ми Шарл. Оттогава непрекъснато поддържах контакт с баща ви. Знаете, професионално, от време на време той имаше нужда от юридически съвет. Беше фин човек. Джентълмен. Един-два пъти в годината обядвахме заедно долу в бистрото. Дааа, а преди няколко месеца баща ви направи завещанието си със скромната ми помощ.
– Разбрах това от документите – каза Нора. – Честно казано, учудих се. Все пак аз съм единственото му дете. Нотариусът кимна замислено. В този миг през главата на Нора внезапно се стрелна мисъл: Ами ако не съм единственото дете? Може пък баща ми да има и други деца? Може да се окажа с дузина братя и сестри! Какво значи дузина, само едно да е, пак е достатъчно! Или пък да е завещал апартамента си на Дружеството за защита на животните? Макар че точно това съвсем не би му подхождало. За животните се сещаше само като ги видеше в сварено състояние, а и нямаше склонност към злобно оригиналничене."
Из книгата