"Кратък инструктаж
– За Бога, Майка! Какво става?
Той ме блъсва с все сила върху платнището. Мъчи се да се изправи, подпира се на лакти, запъва се с крака - ботите му потъват до глезен в калта и кишавия сняг в дъното на окопа. Става, извисява се над мен, залита, подхлъзва се, без да каже дума, с поглед, зареян в небето. После сваля от рамо карабината M-1, сграбчва я с дясната ръка, тънкото му тяло се извива като опъната пружина и мята оръжието подобно на копие навън от окопа, в дълга полегата дъга, най-малко на трийсет метра надолу по склона. Толкова се сили, че войнишките му очила в метални рамки отхвърчат от лицето му, удрят се в гърдите ми и полека затъват в кишата. Няма начин да не се строшат. Той не ме поглежда. Без очила лицето на Майката изглежда празно; навярно тъй или иначе не би могъл да ме види дори ако ме погледнеше. Клечим в нещо като изоставен единичен окоп от Първата световна война - а може би е само дупка от коренището на някое изгнило или повалено дърво.
От два часа и половина почти не сме разменили дума. А имаме да стоим четири. Понякога ми се струва, че Майката може би плаче, но не го поглеждам; на мен самия малко ми остава да се разплача, тъй че гледам да не започвам нищо. Сега Майката се изкатерва без пушка до ръба на окопа. Задърпва коланите си, мъчейки се да ги откопчае. По принцип този периметър се охранява от оркестъра, но сега те са в града заедно с офицерите, за да забавляват дамите от Червения кръст. Вчера Червеният кръст се домъкна чак до нашия полк и взе да ни продава понички, по десет цента парчето, на две опашки - войници и сержанти на едната, офицери на другата. Не хвърлих око да видя дали офицерите си плащат. Купих си една и след половин час я изкензах. Докато клечахме тук с Майката, наблюдавах как над нас кръжи и бръмчи едно артилерийско разузнавателно самолетче В-5. Моторът издава спокоен равен звук като на самолет, който в летен ден влачи реклама в небето над плажа: Пепси-Кола. Само че сега е зима и не е никак спокойно. Навеждам се и вдигам внимателно очилата на Майката, после отскачам от дъното на окопа, като се опирам на изкаляното платнище.
Рамката е огъната, но счупено няма, лещите са дебели като дъна на шишета за мляко, та трудно биха се строшили. Обаче са хлъзгави, мокри и оплескани с кал. Майката стои горе на ръба на окопа. Сега той здравата се е разревал, макар и почти без глас. Драпам нагоре, за да го издърпам назад, преди да са ни видели. Намираме се на склон, в края на гора. Всъщност сме заобиколени от гористи хълмове. На няколко пъти валя сняг, но днес зеленината се показва и цялата земя е покрита с тънък скреж и е разкаляна. Знам, че сме някъде към средата на декември, но това е всичко, макар че тук сме в резерва, кой знае защо, не ни пускат нито пощата, нито "Старс енд Страйпс". Ето че Майката се развихря. Успял е да разкопчае коланите си и захвърля патрондаша, хранителния запас, шанцовия инструмент, щика, манерката - цялото му снаряжение лети във въздуха, търкаля се по нанадолнището. Преди да се изгуби между дърветата, той мята и каската си, тъй както се хвърля диск, в същата посока, в която бе запокитил пушката. Държи се така, сякаш наистина напуска войната! Разкъсвам се между порива да изтичам след него и дълга да стоя на пост. В края на краищата съм началник на караула, представяте ли си? Аз не.
Най-напред хуквам надолу да прибера пушката, каската и коланите на Майката. После се юрвам след него, като събирам по пътя нещата му. Когато се навеждам за куртката му, хвърлям поглед назад - няма никого. Всеки, който има поне малко разум, сега спи, възползва се от отсъствието на разните му офицери. Знам, че Уеър - това е нашият взводен, и майор Лав, нашият втори щабен, са се омели, за да играят на герои пред дамите. А пък още си нямаме нов взводен сержант. Подпирам пушката си до първото дърво заедно с нещата на Майката и хуквам след него. Той търчи като щур, без да се обръща. Без очилата като нищо може да се блъсне в някое дърво. Няма смисъл да викам, тъй че само стискам устни и тичам. Кой знае, може би покрай него и аз ще успея да се измъкна от войната, двамата ще отцепим право през дивизията, корпуса, цялата армия и тила. Може би ще попаднем на някое френско семейство с хубава щерка, което ще ни укрие. Ако ни хванат, винаги мога да кажа, че съм се мъчил просто да настигна Майката, гледал съм да опазя държавното имущество, да прибера дрехите му. Белята е там, че бягаме не накъдето трябва. Той цепи право на юг - най-много да стигнем до караула на някой друг изтощен побъркан полк. Всички сме толкова уплашени, че стреляме по какво ли не, особено по някой гологъз скелет в боти, който си е загубил очилата. Съдейки по дрехите, които прибирам, Майката е останал вече само по боти и чорапи. За малко да го хвана, докато си събуваше панталоните, но когато се спрях да ги прибера, той отново офейка. Разиграваме неповторима версия на "Хензел и Гретел" с елементи на стриппокер; или може би нещо като преследването на Аталанта. От усилието моята обичайна болежка пак започва да се обажда: коремът ми се свива, излизат безшумни, парещи пръски. Когато настигна Майката, ще мириша на подвижен нужник. Огромни заглавия: Отровен газ, използван в ардените!
Майката определено се откъсва напред. Решавам да стискам зъби за още един пробег от двеста ярда, после ще трябва да се откажа. Господи, какво ще кажа на Уеър? Когато отново поглеждам, Майката не се вижда. Все още сме в гората, но поемаме по стръмно надолнище. Тогава го забелязвам. Цопнал е в едно дере и се рови из него като куче, което търси кокали, хвърля наляво и надясно камънаци. Забавям крачка в недоумение и се спирам, зяпам го, докато си поема дъх. Тръгвам бавно надолу към него; питам се какво ли ще правим по-нататък. Сега пък какво? Каква подобаваща на сержант постъпка трябва да извърша? Хлъзгам се и се препъвам по някаква смесица от заледен сняг и борови иглички. Цялото ми тяло се тресе. Напоследък повечето време така треперя, че трябва да изчакам някой спокоен миг, ако искам да рисувам или да напиша писмо. Вече почнах да пиша с печатни букви, на къси, резки чертички; почти няма шанс някое неспокойно, случайно, необуздано трепване да ме издаде. Клякам край водата до Майката. Тая вода трябва да е леденостудена, а той е коленичил в нея на голите си бели крака. За себе си знам, че съм като вейка с това вечно разстройство, но Майката е толкова кльощав - да не повярваш, че изобщо е жив. Стоя притихнал, наблюдавам го как мята камъни съсредоточен, с глава между коленете. Трябва да направя нещо.
– На ти очилата, Майка. Беше си ги забравил там, в окопа. Той се обръща и ме зяпва с празен поглед - престава да рови, коленичил в тоя буен, леден, бистър поток. Подавам му очилата. Той запълзява бавно към мен, поема ги и си ги слага, като внимателно закача телените рамки зад ушите си. Беше спрял да плаче, но сега пак започва. Помагам му да излезе от дерето, без да продумаме. Не ми идва наум нищо смислено, което да кажа, а и не съм сигурен, че Майката може да говори дори да пожелае. Една по една му подавам дрехите и той ги облича. Върши го бавно, като си поема дълбоко въздух, сякаш се намира в казармата в неделя сутрин. Ботите и чорапите му са прогизнали, но след като закопчава куртката си, изглежда почти наред - ако се изключи посинялата му физиономия и дето плаче.
– Майка, прибрал съм ти пушката, каската и коланите ей там, по-назад, в края на гората. Как се чувстваш? За първи път, откакто побягна, Майката ме поглежда в очите. По лицето му има размазани сълзи и сополи. Божичко, толкова е странно да видиш нашата Майка Уилкинс в този вид! Викаме му Майка квачка Уилкинс, защото все ни гони, че сме били разпуснати, че разхвърляме и не си перем мешките или не си мием канчетата. Веднъж Фред Бранд се оплака, че Уилкинс се промъквал зад хората след закуска и ги душел да провери дали са си мили зъбите. Майката е сред най-възрастните в отделението и е женен. Два дни след двайсет и шестия му рожден ден му се роди мъртво дете. Мънди ми каза. Ега ти подаръка! Майката все още ме зяпа през замъглените си очила. Стои леко приведен, с виснали отпред ръце - марионетка от куклен театър, чакаща реда си. Заговаря бавно и внимателно както винаги, обмисля всяка дума и изречение, като че ли ще бъдат гравирани върху злато:
– Разбираш ли, Уонт, не знам дали ме е хванала окопната невроза, или какво. Една част от мен съзнава всичко, което извърших досега, от хвърлянето на пушката до ровичкането в това замръзнало дере. Една част от мен съзнаваше и искаше да престане, но друга не спираше, държеше да продължава да тича, да хвърля вещите ми, да върши всякакви дивотии, каквито ѝ дойдат на ума. Тази част явно се натягаше да бъде подведена под параграф осми. Тази част, най-дълбокото ми аз вътре в мен би направило всичко, за да се измъкне оттук и да се прибере вкъщи при Линда.
– Искаш ли да доложа за теб, Ванс? Мога да напиша най-прекрасната нечувана докладна за подвеждане под параграф осми. Между дивотиите, които ти действително извърши сега, и онова, което аз ще измисля, най-малкото ще се озовеш при някой психиатър в болница. Майката се свлича на земята с кръстосани крака. Подпира глава върху замръзналите си ръце, сложил лакти на коленете. Действително обмисля тази възможност.
– Не, нищо няма да излезе. Още не съм достатъчно изплашен. Твърде много ме е страх от тях, а не ме е страх достатъчно от самия мен. Не бих могъл да метна никого. Осрах се така донякъде, защото бях само пред теб, а това няма голямо значение."
Из книгата
Рейтинг: 9.44 / 9 гласа
