"Първа глава
Хоуп
Не мога да спя. Напоследък не мога да спя - не и тук, където никога не е съвсем тъмно. Но не е само заради това, а защото не мога да спра да мисля как се озовах тук. Разбира се, знам, че съм прихванала нещо - някакъв микроб, бактерия, което е опасна новина, когато живееш с кистозна фиброза. За малко не умрях и ето ме сега тук, на това място, където никога не гасят лампите по дългия и болезнен път на възстановяването. Това ми е ясно, но искам да знам как. Искам да знам точната секунда, когато онзи малък грозд бактерии се е пренесъл като падащ цвят в кръвообращението ми. Естествено, няма как да го разбера, но това не означава, че не искам или че не мога да престана да мисля по този въпрос. Отчайващото в моето състояние е, че разполагам с много време да мисля, но не с толкова много за да живея. Времето минава бавно и същевременно бързо - лети и се разтяга, скучно и ужасяващо. И прекарваш целия си живот с мисълта, че си смъртен, че някой ден ще бъде последният, но въпреки това не знаеш или ти е все едно какво означава това. Не и докато не настъпи последният ден. Бях на купон, когато ме потърси Смъртта. Мразя купоните, но моят най-добър приятел Бен ме накара да отида.
- Не може да седиш вкъщи цял живот - заяви той, измъкна ме от стаята ми и ме повлече по стълбите. - Ти си на двайсет и една, близо двайсет и две години. Трябва да излизаш всяка вечер и да се наслаждаваш на разцвета на живота!
- Ти си в разцвета на живота си. Аз съм по-скоро на средна възраст - отвърнах, макар да знаех, че той не обича, когато говоря за продължителността на живота ми.
- Пък и спокойно мога да си седя вкъщи цял живот и да слушам Джони Мичъл, да чета, да правя дизайн на корици на книги и да се опитвам да изсвиря солото на "Бийт Ит" 2 на китарата си и да се чувствам идеално.
- Госпожо Кей? - Бен ме замъкна в дневната, където родителите ми гледаха един и същ стар филм по телевизията за някакъв детектив от полицията, който пие твърде много, преживява труден горчив развод и преследва убиец-психопат. - Кажете на дъщеря си, че тя е двайсет и една годишна жена. Трябва да излиза и да се забавлява! Напомнете ѝ да живее, а не да седи сама в стаята си и да чете как живеят други хора! Пък и на купона ще бъдат всички стари приятели от училище. Върнали са се от университета. Не сме се виждали цяла вечност и те изгарят от желание да я видят. Мама се обърна и аз видях безпокойството в очите ѝ, въпреки усмивката. В това обаче
нямаше нищо ново. Тя непрекъснато се тревожеше, всяка минута от моите двайсет и една години. Понякога се чудех дали е искала де смени името 3 ми, след като са ми поставили диагнозата като бебе и положението е станало безнадеждно, но тогава е било късно. Името вече ми е принадлежало - жестока ирония, с която и двете трябва да живеем сега. Горката ми скъпа майчица. Тя е изстрадала достатъчно. Не беше честно да я карам да реши дали да излизам или не, защото тя така или иначе ще се тревожи цяла вечер и после
ще се разкъсва от самообвинения. Ето защо едната от правилните ми постъпки в онази вечер беше да взема самостоятелно решение. Само че изборът ми се оказа погрешен.
- О, добре, ще изляза. Отивам да се преоблека.
Бен ми се ухили и седна на най-долното стъпало. Замислих се за него, облечен с тесни джинси и широк пуловер, смъкнат на едното рамо, с гарвановочерна коса и очертани с черна линия очи, докато ровех в гардероба си и търсех нещо, което може да се равнява поне малко на неговия суперготин вид. Всъщност не беше честно. Малкото странно пате, момчето, което другите хлапета гонеха или блъскаха, изведнъж беше пораснало и се бе превърнало в сексапилен, очарователен лебед. Двамата бяхме несретници като деца. Така станахме най-добри приятели. Това беше част от естествения процес на съюзяване, на групиране за самоотбрана за по-безопасно, макар че бяхме само двама, но все пак по-добре, отколкото да си сам. Той - кльощавото, срамежливо момче с протрити яки и окъсани обувки, и аз - болното момиче. Мисля, че Смъртта не нахлу тогава, когато Бен влезе в къщата. Макар че той може да е оставил следа от микроби върху перилата или влажната хавлия в тоалетната на долния етаж. Може и да е станало тогава, но не мисля, защото е някак недопустимо и трудно за вярване. Облякох се изцяло в черно, помъчих се да прикрия мършавото си тяло с плисирана пола и дълга блуза и се запитах колко други момичета на моите години копнеят да напълнеят. Оградих очите си с черна очна линия и се надявах, че това ще свърши работа. Изпитах желание да се върна у дома в момента, в който прекрачихме прага и ни блъсна вълната от горещина, пот и молекули на слюнка, които знам, че са във всяка глътка въздух, която поемам. Едва не се обърнах да си тръгна, но Бен беше сложил ръка на врата ми. В жеста му имаше нещо покровителствено и успокояващо. Пък и това бяха мои приятели. Хората, с които съм израснала, които винаги са се държали мило с мен и са правили забавни неща заради мен. С тях можех да седя, да пия кафе и да се смея. Те винаги измисляха за какво да говорим, като внимателно отбягваха неудобните въпроси като "Как си? Все още ли мислиш, че скоро ще умреш?"
- Хоуп! - Сали Морс, най-добрата ми приятелка от училище, бързо прекоси коридора и ме прегърна. - По дяволите, радвам се да те видя. Изглеждаш страхотно! Как я караш? Какво ново? Приличаш на предприемач или нещо подобно. - Тя хвана ръката ми, отпусна
глава на рамото ми за момент и после ме заведе в кухнята. Забелязах, че ноздрите ѝ са зачервени - явно беше настинала.
- Добре съм - отвърнах и приех бирата, която ми предложи Сали. - Започнах да правя дизайн на корици на книги и работата върви доста добре.
- Това е чудесно - зарадва се тя. - Наистина е страхотно, защото университетът е чиста загуба на време. Няма свободни работни места и накрая натрупваш купища дългове.
Доста скъп начин да се чукаш и напиваш. Изпратих ти много имейли, но ти не ми отговори. Предполагам, че си била заета с работата си.
Сали млъкна, огледа ме и после отново ме прегърна. Косата ѝ ухаеше на странна смесица от лимон и дим. И аз я прегърнах. Мислех, че хората, които някога виждах почти всеки ден, не ми липсват, но се оказа, че не е така. В онзи миг бях щастлива, че виждам Сали и че съм отишла на купона. Вероятно тогава, в момента на оптимизъм и носталгия, по време на прегръдката, съм вдишала собствения си убиец. Надявам се, че не е било така. Въпреки че би било като вселената да се опита да опропасти живота ти, когато си щастлив, защото от опит знам, че вселената е гадна.
Хубавото да бъда сред старите си приятели беше, че не се налагаше да обяснявам. Не беше необходимо вечното встъпление към разговора, когато им казвам за кистозната фиброза, а те на свой ред изглеждат тъжни и неловко. Беше облекчение, че съм сред хората, които се подготвяха за смъртта ми почти от първия момент, в който влязох в живота им. Не след дълго Сали насочи вниманието си към един мъж, когото вероятно беше довела със себе си. Не го познавах, затова си проправих път през тълпата, търсейки Бен.
- Хоуп! - радостно изписка Клара Клейтън и ме целуна по бузата с намазаните си с гланц устни. - Много се радвам, че те виждам! Щом ти си тук, това означава, че и Бен е тук, и искам да го видя. По дяволите, колко готин е станал... Хей, вие двамата...
- Здравей, Хоуп - каза Том Грийн, училищната ми любов в продължение на няколко години, и сега не по-малко сладък, русокос, с широки рамене и мускулест. - Как вървят нещата? Какво правиш? - Той все още беше непохватен, учтив, любезен и висок - всички неща в него, които замайваха главата ми, когато бях тринайсетгодишна, въпреки че вече не ме привличаха. Сега си мислех, че е хубав, но малко тъп и скучен. - Харесва ми как изглеждаш - с известно усилие добави Том. - Наистина... готино. Отпуснах се, докато си проправях път през тълпата и всички бързо гасяха цигарите си, когато се приближавах. Почувствах се като у дома си, сред приятели. Отпуснах се и това вероятно беше грешка.
Смъртта може да се е промъкнала във всяка една от онези кратки срещи, по време на онзи дълъг час на прекалена близост с хора, докато ми разказваха какво са завършили и какво ще правят по-нататък. Или може да е станало, когато шофьорът на таксито се закашля върху рестото, което ми върна. Но не мисля, че е било тогава. Мисля, че се е случило, когато Бен ме целуна. Честно казано, прекарвам повечето си време в стаята си в къщата на родителите си, като се преструвам, че художественият дизайн на книги е подобаваща кариера за зрял човек, а всъщност чета книги, много. И целувката на мъж определено би била причината за кончината ми в някой викториански роман. Склонна съм към размисъл. Аз съм мислител."
Из книгата