Спомен за моите тъжни проститутки

Сексът е утехата на човек, когато не му достига любов. Това заглавие също е извадено от романа, представен с хубавата обложка по-горе. То е реплика на главния герой, мъж на 90 години, 70 от които, по груби сметки според повествованието, е бил журналист и музикален критик в един от местните градски вестници и продължава да бъде такъв и в момента, който трябва да е някъде около 1960-а, плюс-минус някоя година. Ето и първото изречение от книгата:

"В годината, в която ставах на деветдесет, ми се прииска да си подаря една нощ на луда любов с девствено момиче."

Началото, погледнато буквално, е доста подвеждащо, защото нататък всъщност не става дума за това или поне не главно за това. Момиче се намира по спешност, и младо, и девствено. Намира го старата приятелка на разказвача, Роса Кабаркас, стара и в буквалния смисъл и собственичка на таен публичен дом, който обслужва всички мъже с що-годе по-високо обществено положение в града.

Нататък романът е наполовина разказ за тази последна любовна история от живота на главния герой, наполовина връщания към разнообразния му сексуален живот, наполовина анализ на любовта per se, наполовина анализ на старостта, наполовина анализ на щастието, наполовина криминален роман и още няколко половини (които станаха доста повече от две, но при Гарсия Маркес човек никога не знае предварително). И все пак "Спомен за моите тъжни проститутки" е един хубав роман за чистата любов.

Този роман е значителен с няколко неща. Първо, това е последната книга на автора въобще (и непубликувана на български език досега). Но тя не е просто последна, а и по особен начин затваря творческия път на своя автор, много вероятно - съвсем съзнателно и целенасочено, защото друга след нея няма. Ала има и още един, символен момент, който се вижда при едно по-внимателно вглеждане. Това са думите "сто години". С романа "Сто години самота" започва големият възход на Гарсия Маркес като един от най-значителните световни автори. Ала това са и последните две думи от последната му книга, тази. Те също са "сто години". Така погледнато, нещата звучат едновременно малко тъжно, красиво и съвсем спокойно. Нещо като: "Е, направих каквото можах, беше ми много приятно, довиждане."

И второ, този роман също е експериментален в стилово отношение, каквито по един или друг начин са и повечето от останалите книги на Гарсия Маркес. Романът "Есента на патриарха" например се състои от 5 части, които представляват 5 изречения по 70-80 страници всяко. Работата обаче е, че при големия майстор на стила текстът винаги стои стабилно, чете се с лекота и е съвсем ясен. Така е и в този случай.

Габриел Гарсия Маркес е колумбийски писател, издател, журналист и общественик. Той е представител на магическия реализъм и е един от най-четените, обичани и значими писатели на ХХ век. Маркес започва своята кариера като журналист, но истинската слава му носят романите "Сто години самота" (1967 г.), "Есента на патриарха" (1975 г.) и "Любов по време на холера" (1985 г.). Носител е на Нобелова награда за литература през 1982 година и Нойщадска литературна награда през 1972 година.

Габриел Гарсия Маркес е роден на 6 март 1927 година в Аракатака, Колумбия. Отгледан е от баба си и дядо си, които го запознават с легендите, фолклора и фолклорния език, които впоследствие се превръщат във важен елемент на творчеството му. През 1940 година се записва в "Йезуитския колеж" в Богота. След като го завършва започва работа като адвокат, но скоро след това я оставя, за да се отдаде на любовта си към журналистиката и литературата. През 1947 година Маркес се записва в Юридическия факултет на "Колумбийския университет". През същата година в колумбийския вестник "Ел Еспектадор" (El Espectador) е публикувана първата му повест "Третият отказ". През следващите шест години в същия вестник са публикувани доста от разказите на Маркес. Младият Габриел попада в кръгове на литератори, художници и журналисти, които остават отпечатък в съзнанието му на формиращ се писател. Един ден в ръцете му попада книгата "Метаморфозата" на Франц Кафка, която променя живота му завинаги. След като се премества в Картахена през 1948 година писателят продължава правното си образование и две години по-късно става репортер в "Хералд" (Heraldo), където има постоянна рубрика - "Жираф". През 1954 година той се завръща в Богота, където отново се връща към репортерската работа в "Ел Еспектадор". След като работи в Европа две години като журналист на свободна практика, Маркес започва работа в кубинската правителствена информационна агенция "Пресна Латина" (Presna Latina), а през 1961 година се установява в Мексико, където се издържа чрез писане на сценарии и статии за списания, а в свободното си време пише книги.

Като сериозен писател Маркес се проявява през 1955 година, когато написва първия си роман "Обрулени листа". Повестта отваря обширен прозаичен цикъл, посветен на Макондо, страстен крайбрежен град, потопен в атмосфера на бедствия, епидемии и чудеса. Хорниката за Макондо продължава в повестта "Никой не пише на полковника" (1961 г.) , романа "B лош час" (1966 г.) и завършва в популярния роман "Сто години самота" (1976 г.), който проследява съдбата на шест поколения от рода на семейство Буендия.
"Сто години самота" е най-известният роман на Маркес, продаден в над десет милиона копия. Книгата е призната като шедьовър на латиноамериканската проза, поставил началото на литературния стил магически реализъм. След появата на романа започва истински бум на съвременната латиноамериканска проза. Творбата е носител на множество награди, а през 2009 година е обявена за най-влиятелната книга в световната литература за последните 25 години от литературно списание "Wasafiri". След успеха, който му носи книгата, финансово независимият Маркес се установява със семейството си в Барселона, където прекарва седем години. В центъра на следващия му роман "Есента на патриарха" (1975 г.) е хиперболизираният образ на измислен американски диктатор. През 1981 година се появява и романът "Хроника на предизвестена смърт", в които присъстват едновременно художествени и документални елементи.

След получаването на Нобелова награда за цялостно творчество (1982 г.) Маркес написва творбите "Любов по време на холера" (1985 г.), "Генералът в своя лабиринт" (1989 г.), "Дванайсет странстващи разказа" (1992 г.), "За любовта и други демони" (1994 г.) и др. В "Дванайсет странстващи разказа" лайтмотивът, както и в много други негови творби, е отново темата за самотата, в различните ѝ проявления. Както обикновено и тук авторът създава дълбоки образи, които носят топлота и тъга. В повечето разкази присъства онзи магически реализъм, с който Маркес ни запленява за пореден път. Но тук той не е толкова очевиден, а в някои от разказите са толкова силно размити границите на мистиката, че само като се огледате назад, ще видите, че сте застанали на територията, на макар и малко, но чудо! В "За любовта и други демони" движещата сила се явява страстта. След като е ухапана от куче и развива бяс (което е сигурен знак за обсебване от Дявола), тринадесет годишната Сиерва Мария е изпратена в манастир, където да спаси душата и тялото ѝ е призован младият отец Каиетано. Между тях пламва изгаряща страст - младите хора се оказват под властта и демона, който е по-силен от вярата и доводите на разума. Тяхната любов е грешна, предопределена, обречена... Романът е екранизиран през 2009 година. През 2002 година са публикувани мемоарите на Маркес - "Живея, за да разказвам". В тях авторът описва първите 28 години от живота си. През 2004 година на бял свят излиза последният му роман "Спомени за моите тъжни проститутки".

Габриел Гарсия Маркес е бил женен за Мерседес Барча, с която имат двама сина - Родриго и Гонсало. Писателят умира след дълго боледуване на 17 април 2014 година в Мексико.

"Ако Бог забравеше за момент, че съм една парцалена кукла и ми подареше късче живот, щях докрай да оползотворя това време." Габриел Гарсия Маркес