"Комедиите в тази книга са писани не за книга, а за сцена. Но театърът като че ли малко се интересува от съвременни български автори, а от моя милост като автор - още по-малко.
Първият ми контакт с театъра, не като зрител, а като текстописец бе удар в гредата. Вече работех в "Стършел", имах няколко издадени книжки и няколко стотици публикувани разкази и фейлетони. Имах и някакво самочувствие на автор хуморист. Изглежда, самочувствието е било прекалено или пък свободното ми време, та написах и две едноактни комедийки. Подвързах ги в папчица и ги занесох в най-малкия тогава театър, оня със 199 места - по логиката, че на малкия автор всичко му е малко - и комедийките в папчицата, и театърчето с под 200 местенца. Идеална сценичка за дебютче, мислех си.
Там попаднах на драматург - името му не помня. Беше сериозен на вид човек, над средна възраст, сигурно със сценичен опит - самият той не е автор на пиеси, но театрал разбирач. Не му бях известен по име, погледна ме изотгоре, като старшина новобранец, взе папчицата с неохота и каза да намина след месец. Беше дълъг месец с цели 31 дни - много бавно се източи. В уречения ден потропах на вратата му - не беше там. Отсъствал. Още седмица-две стаята му остана заключена. Но аз продължих да чукам на заключената врата с упоритостта на китайската капка, докато накрая тя се отвори.
Вратата се отвори, но не и моят парашут. Драматургът театрал искрено се изненада, че ме вижда: нямаше и грам спомен за нашата първа среща. Веднага схванах: тоя сериозен човек не само не е чел моите комедийки, няма и да ги прочете. Поисках си ги обратно - взе да прехвърля куп ръкописи по бюрото си. Там залежаваха цели културни пластове от папки, разровиш ли ги, ще се намери и ръкопис от дядо Добри Войников.
Най-накрая измъкна от купа моята папчица. Повъртя я из ръцете си - отвори на посоки, попрочете тук-там. На строгото му лице се появи усмивчица. Драго ми стана, на малкото авторче и това му стига - пиеските му да предизвикат усмивчица.
- Не стават за нас! - каза. - Но вие имате чувство за хумор...
Това похвала ли беше, или упрек? Все пак благодаря - след стотици публикувани смешки, се оказа, че поне има нещо в мен... Само не разбрах защо моите текстове не стават за техния театър, защото имам чувство за хумор ли? Но разбрах друго - драматурзите на щат в театъра не са проводник, а изолатор. Директорите ги ползват, за да спират авторите на пиеси още на входа... И да ги ориентират към изхода.
В "Речник на българския език" идиомът "правя се на две и половина" означава "преструвам се на глупав, за да заблудя някого".
С тази книга не искам да се направя на по-глупав или на по-умен, отколкото съм, нито да заблуждавам някого. Заглавието е подсказано единствено от съдържанието - две и половина са комедиите, включени в книгата.
Те могат да бъдат наречени и "човешки комедии", по примера на класика Балзак, макар в тях да се говори за животни - куче, агне и футболен фен. Писани са не за книга, а за сцена. На "Агнес" ѝ провървя - играна е в театър "София" (режисьор Съни Сънински) четири сезона. "Нотингам Форест" пък стигна до ефира - в радиовариант текстът е излъчван многократно по програма "Христо Ботев" на БНР.
Само "Хектор" още не е била в театъра, комедията за пръв път вижда бял свят в тази книга. Ако ви е интересно, гледайте я като читатели и си представяйте, че сте в салона като зрители."
Михаил Вешим
Рейтинг: 10.00 / 1 глас
 |
|
|
0700 4 55 66
на цената на един
градски разговор |
