"- Може ли да хапнем пица?
Люк се засмя и ме щипна в кръста.
- Къде побираш всичко това?
Ръката ми замръзна в неговата.
- Предполагам, че е заради тренировките. Умирам от глад.
Това беше лъжа. Все още ми се гадеше от дебелия топъл сандвич "Рубен", розов и претрупан като сватбена покана, който бях хапнала на обяд.
- "При Патси"? - Опитах се да звуча така, сякаш идеята току-що ми бе хрумнала, когато всъщност си бях фантазирала как щях да си взема парче от пая на Патси. Сиренето щеше да се точи на безкрайни нишки и щях да се принудя да го хвана с пръсти и да го издърпам, щедра бучка моцарела, изпаднала от нечие друго парче. Този мокър сън ме преследваше от миналия четвъртък, когато решихме, че неделята щеше да е денят, когато най-сетне щяхме да се погрижим за отдела за гражданско състояние. ("Хората питат, Тиф." "Знам, мамо, работим по въпроса. До сватбата има пет месеца!")
- Не съм гладен - сви рамене Люк, - но щом ти се иска толкова много.
Каква доброта. Продължавахме да се държим за ръце, докато пресичахме Лексингтън Авеню. Избягвахме тълпите от жени с мускулести крака, обути в къси бели панталони и удобни спортни обувки, натъпкали в пазарските си чанти незнайни съкровища от магазина за бельо на "Викториас Сикрет" на Пето Авеню, които трудно можеха да се открият в Минесота; кавалерия момичета от Лонг Айлънд, с техните гладиаторски сандали с каишки, увиващи се около златистите им прасци като лиани по дърво. Те гледаха Люк. Гледаха мен. Не изпитваха никакви съмнения. Бях се трудила неуморно, за да се превърна в достоен съперник, в Каролин за Джей Еф Кей-младши. Завихме наляво и поехме по Шейсета улица, а после отново завихме надясно. Беше едва пет следобед, когато пресякохме Трето Авеню и открихме масите на ресторанта, подредени и самотни. Нюйоркчаните все още изпитваха истинско удоволствие да комбинират закуската и обяда. Някога бях една от тях.
- Навън ли? - попита хостесата. Кимнахме, тя грабна две менюта от една празна маса и направи жест да я последваме.
- Може ли чаша Монтепулчано? - Хостесата възмутено повдигна вежди. Можех да си представя какво си мисли: "Това е работа на сервитьора", но аз ѝ се усмихнах сладко: "Не виждаш ли колко съм мила? А ти се държиш толкова неразумно. Трябва да се засрамиш от себе си".
Тя насочи поглед към Люк.
- За вас?
- Само вода.
Когато хостесата се отдалечи, Люк каза:
- Не мога да разбера как можеш да пиеш червено вино, когато е толкова горещо навън.
Свих рамене.
- Бялото просто не върви с пица.
Бялото беше запазено за онези нощи, когато се чувствах лека и красива. Когато си пийвах, за да игнорирам частта с макаронените специалитети в менюто. Някога бях написала следния съвет в "Дъ Уиминс Мегъзин": "Според едно проучване, ако затворите самоуверено менюто, след като сте решили какво да поръчате, ще се почувствате по-удовлетворени от избора си. Така че заложете на писия на тиган и разкарайте това меню, преди да започнете да изпивате с поглед пене ала водка". Лулу, моята шефка, беше подчертала думите "изпивате с поглед" и бе написала: "Забавлявах се истински". Господи, мразех писия на тиган.
- И така, какво друго ни остана да свършим? - Люк се облегна на стола и кръстоса ръце зад врата, сякаш се канеше да прави коремна преса. Изглеждаше абсолютно невинен, сякаш изобщо не съзнаваше, че думите му предвещават сблъсък. Почувствах как в очите ми бликна злъч, но побързах да се отърся от нея.
- Доста. - Заех се да изброявам на пръсти: - Поканите, менютата, програмите, картичките с местата, всичко това. Трябва да намеря фризьор и гримьор и да избера шаферски рокли за Нел и момичетата. Освен това трябва да се върнем в туристическата агенция. Наистина не искам да ходя в Дубай. Знам - вдигнах ръце, преди Люк да успее да каже нещо, - че не можем да останем през цялото време на Малдивите. Можем единствено да се излежаваме по плажовете, докато ни писне. Защо не прекараме няколко дни в Лондон или Париж?
Люк изглеждаше изпълнен с решимост, когато кимна. Имаше лунички на носа през цялата година, но към средата на май стигаха чак до слепоочията му и не изчезваха до Деня на благодарността. Това беше четвъртото ми лято с Люк и всяка година наблюдавах как благодарение на всички тези полезни и здравословни занимания на открито - бягане, сърф, голф, кайтбординг - златистите петънца по носа му се увеличаваха подобно на ракови клетки. За кратко беше въвлякъл и мен в тази противна мания за движение, ендорфини и стремеж да се насладиш на мига. Не съществуваше махмурлук, който би могъл да изцеди тази здравословна енергия. Някога нагласях алармата на часовника си за един следобед в неделите, а Люк го намираше за възхитително. "Толкова си мъничка, а се нуждаеш от толкова много сън", казваше той и после прекарвах следобеда, сгушена в прегръдките му. "Мъничка", още едно описание на тялото ми, което ненавиждах. Какво трябваше да направя, за да накарам някого да ме нарича "слабичка"?"
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас
