"Всичко започнало през декември хиляда деветстотин тридесет и седма година, когато дядото на Вера прочел в "Правда" стихотворение на Сулейман Сталски и решил да кръсти първородния си син в чест на лезгинския поет.
Катерина, по онова време вече негова законна съпруга, не искала да се омъжва. Опитала се да се удави, но баба ѝ я измъкнала от водата и я завлякла пред олтара. Женихът бил шантав мужик, но пък имал къща.
Всичко това се случило в една западна руска област, в село Ягодка, което днес преживява възраждане. Къщите са построени наново с използване на съвременни материали, в крак с актуалните санитарно-битови нужди. Вярно, че пътят си е пак разбит, но в тази местност никога не е имало пътища: нито при помешчика, нито по времето на колхозите, нито дори при немците.
Коренищата на старите ябълки все още стърчат от ливадите, подобно на старици, наглеждащи своите дечица - новите жители. Нивите все още не са съвършени: или са прекалено плоски, или, напротив, целите изровени от къртици, но самият факт, че в Ягодка се е появила тази градинарска глезотия, е толкова необичаен, че само недоброжелателите забелязват недостатъците.
В края на селото, по-близо до гората, има езеро, покрито с водни лилии. От едната му страна е църквата, от другата - пущинак. При внимателно вглеждане в спътниковите снимки се оказва, че пущинакът има правилни геометрични очертания - това са основите на господарската къща, някога изгоряла поради небрежността на мародерстващите.
Но никой не се вглежда в спътниковите снимки и новите обитатели на Ягодка много се учудват, когато при събарянето на поредната барака, под купчините от най-обикновен инвентар, изникват ту резбовано краче от мебел във формата на животинска лапа, ту парчета изящен порцелан, ту мухлясал къс платно от картина."
Из книгата