"Когато стигна до другия край на салона, Едуар обяви шумно, сякаш през цялото време намерението му е било всички да чуят:
– Ще ми направите голяма услуга, мадмоазел Саваре, ако ми разрешите да нарисувам портрета ви.
Стаята утихна и всички се втренчиха в Еме. Ако Едуар беше имал намерение да я поласкае, не се получи. Тя се почувства засрамена, сякаш изведнъж намериха у нея нещо уникално просто защото Едуар Мане декларира това. Папа стана от дивана и смайването в погледа му заля с хладна обида Еме. Той се приближи до Едуар, струйка дим се виеше спираловидно от края на пурата му.
– Ще бъде чест да нарисувате дъщеря ми, мосю Мане – произнесе той с гордост, сякаш едва сега тя беше придобила някаква стойност.
Колет пристъпи напред, изоставяйки група дами, които си шепнеха, затулили усти с ръкавици.
– Да – съгласи се тя, сякаш решението беше изцяло тяхно. Бихме били много поласкани.
Ала дъщеря ѝ видя устата на Мама леко да потръпва. Еме беше готова да каже не. Искаше ѝ се да се противопостави на родителите си. Но после се сети за картината на Едуар "Le Déjeuner sur l’herbe"1. Тя изобразяваше гола жена, която гледаше втренчено, дръзка и предизвикателна, а мъжете около нея, напълно облечени, небрежно се наслаждаваха на своя следобед в голямата гора на Фонтенбло.
Еме беше на единайсет години, когато картината беше показана в Салона, и си спомняше възклицанията, гнусните слухове и разразилия се скандал, предизвикан от картината. Еме се беше втренчила в нея, възхитена, почувствала трепет между краката си, а Мама беше поставила ръка пред очите ѝ и я беше обърнала с гръб.
Сега тя погледна родителите си, а после и Едуар. Той я наблюдаваше развеселено и заинтригувано, сякаш напрежението от нейната нерешителност беше дори по-забавно от желанието му. Едуар Мане беше нарушавал правилата, беше понасял нападения и подигравки, но вече беше горд и прочут, уверен в способностите си да прави каквото си поиска. Еме му се усмихна и кимна. Тя щеше да му позира, ала не заради родителите си или защото художникът я намираше за интересна. Щеше да отиде при него заради онази картина, освободила в нея тръпката на желанието. Студиото на Едуар на Рю дьо Сен-Петербург беше прекрасно, обширно и просторно. Четири огромни прозореца гледаха към Рю Моние на запад и към Плас дьо л'Юроп на юг. Еме прекоси оживения площад, за да стигне дотам. Тъмните подпори по моста все още блестяха от сутрешната слана, дъхът ѝ образуваше облаче през воала. Портиерката - грозна, намусена жена, я заведе в студиото, където Едуар подреждаше цветни възглавници, наведен над дивана.
– Помислих, че може да сте променили мнението си – каза той.
– И да разочаровам родителите си? – Еме пристъпи под студената светлина, нахлуваща през прозорците на балкона.
Едуар вдигна вечерна рокля в цвят на лавандула от облегалката на дивана и се обърна към нея.
– И аз не бих посмял да ги разочаровам – каза той и ѝ подаде роклята.
От всички цветове бледолилавото най-малко подхождаше на кожата на Еме, но тя не отрони и дума. Пое тежката коприна в ръце и тръгна към паравана в далечния край на стаята. Когато тя излезе зад него, Едуар подреждаше бурканчета с боя на масата. Той я погледна и посочи към дивана, където беше наредил възглавниците. Еме се отпусна на тях. През тънките подметки на чехлите си усещаше трептенето на пода от влаковете, влизащи и излизащи с пуфтене от гарата "Сен Лазар". Едуар я беше предупредил да не слага ръкавици, така че ръцете ѝ бяха открити чак до китките, което я караше да се чувства леко разголена."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 2 гласа
