Живот след живот

"Живот след живота" е носител на награда "Коста" за най-добър роман на 2013 г.

"Един от най-добрите романи, които съм чела през този век."
Джилиан Флин, автор на "Не казвай сбогом"

Какво би станало, ако имахте възможност да живеете живота си отново и отново, докато най-сетне стане така, както го искате? През 1910 година по време на снежна буря в Англия едно бебе се ражда и умира, преди да е поело първия си дъх. През 1910 година по време на снежна буря в Англия същото бебе се ражда и живее, за да разкаже своята история. Урсула се ражда и умира още много пъти - на пет години се удавя; на дванадесет загива при падане от прозореца; и за пореден път издъхва на двадесет, когато в едно мюнхенско кафене стреля по Адолф Хитлер и така променя историята на света. Ами ако наистина има втори шанс? Трети? Всъщност безброй шансове да изживеете живота си? Ако ви се удаде възможност да промените хода на историята, бихте ли го направили наистина?

"Живот след живот" следва Урсула Тод през бурните събития на миналия век отново и отново. С остроумие и състрадание Кейт Аткинсън намира топлина дори в най-тежките мигове на живота и показва изключително умение да извиква миналото. Тук виждаме нейната истинска дълбочина и изобретателност - в този поразителен роман, посветен на най-доброто и най-лошото в нас.

Кейт Аткинсън е родена през 1951 г. в Ню Йорк, но живее в Единбург, Шотландия. Дебютният ѝ роман "Зад кулисите на музея", който през 1995 г. печели наградата "Уитбред" (сега "Коста") за книга на годината, изстрелва писателката високо на литературния хоризонт. През 2014 г. тя спечели отличието за втори път за романа "Живот след живот", който беше обявен за най-добър роман на 2013^-а. Наградата ѝ беше връчена за трети път за "God in Ruins" (2015), определен от журито като гениален. Така Кейт Аткинсън стана първата в историята трикратна носителка на литературната награда "Коста" за най-добър роман на годината. Аткинсън е автор и на сборника разкази "Това не е краят на света", както и на високо оценените от литературната критика романи "Емоционална шантавост", "Кога ще има добри новини?", "Излезе рано, взе кучето ми". През 2011 г. получава Ордена на Британската империя за своето творчество.

"Доктор Фелоус се замота, мънкаше и мърмореше, надзираваше къпането и повиването на новото попълнение от зачервената Бриджит. Бриджит имаше шест по-малки братя и сестри и знаеше как да повива бебета. Беше на четиринадесет - с десет години по-млада от Силви. На четиринадесет самата Силви все още носеше къси полички и беше влюбена в понито си Тифин. Нямаше ни най-малка представа откъде идват бебетата, чак до сватбената си нощ не знаеше повече. Майка ѝ Лоти беше понамекнала за това-онова, но не беше навлязла в подробности. За нея съпружеските отношения се свеждаха до излитащи в ранни зори чучулиги. Лоти беше сдържана жена. Някои дори биха казали, че постоянно е под наркоза. Съпругът ѝ, бащата на Силви, Луелин Бересфорд, бе прочут художник, но в никакъв случай не беше бохем. Без голота и разюздано поведение в неговия дом. Рисувал бе кралица Александра още като принцеса. Казваше, че била много мила. Живееха в хубава къща в Мейфеър, а Тифин бе разквартирува в частна конюшня близо до Хайд Парк. В по-мрачните си периоди Силви имаше навик да си представя, че се е върнала в онова слънчево минало, седи кротко върху седлото на широкия малък гръб на Тифин и потропва по Ротън Роу в ясното пролетно утро сред разцъфналите дървета.
– Какво ще кажете за един горещ чай и препечена филийка с масълце, госпожо Тод? - обади се Бриджит.
– Би било чудесно, Бриджит.
Най-сетне ѝ подадоха бебето, увито като мумия.
– Здравей, мъниче.
Силви погали нежно розовата бузка, а доктор Фелоус се извърна, за да не става свидетел на тази сладникава демонстрация на обич. Него ако питаха, всички деца щяха да се отглеждат като в Спарта.
– Е, може би една лека закуска няма да ми навреди - рече той. – Случайно да е останало от прекрасната туршия на госпожа Глоувър?"
Из книгата