"Слънцето потъва, сантиметър по сантиметър, бавно, заравя лице в облаците, за да се наспи. Сега вече шофирам бавно, за да намеря пътя. Алекс, рус, жив и самоуверен, седи до мен, сочи накъде да поема. Само че сега го няма. Ти помниш, Франки. Оказва се, че наистина помня. Завивам наляво, след това още веднъж, следвам табелите. Едисън, Вашингтон. Продължавай. Дърветата се извисяват край пътя. Колкото са приветливи, толкова и страшни. И най-сетне пътят преминава в алея, непавирана, хрущи под гумите и ме забавя още повече. Клони от катедралата над мен приличат на преплетени пръсти. Това е църквата, това е камбанарията, отвори вратата... Спирам колата и слизам, оставям обувките на седалка-
та. Сега вече светлината избледнява. Бунгалото е пред мен. Старо е, но здраво, малко, съвършено. Дебелите пънове са подредени грижливо от хора, които са искали да съществува дълго; Алекс, четвърто поколение синове, е откривал паяци по стените, правил е разрези на дугласките ели и е наблюдавал как смолата капе, вървял е по дългата пътека към морето и е плувал, дори когато водата не е била достатъчно топла. Заобикалям бунгалото, усещам как окапалите иглички боцкат краката ми, топлият, влажен парфюм на гората ме обгръща. Прокарвам пръсти по пъновете. Ключът пада върху крака ми, тежък, ръждясал.
Пъхвам го в ключалката, след това спирам, оставям го и отстъпвам крачка назад, за да седна на един от двата стари градински стола отпред. За момент се питам дали няма да се счупи, както стана със Златокоска, но столът е достатъчно як. Но пък красивата ми, непрактична черна рокля се закачва на треска и се съдира. Най-сетне мракът нахлува и ме задушава. Луната наднича през клоните, кръгла, с цвета на пълномаслено мляко. Порив на вятъра прошумолява сред дърветата. Клоните са се протегнали към звездите, жадни да докоснат нещо, махат. Звездите надничат като диаманти през пръстите им. Става ми студено, настръхвам. Потрепервам. Влюбих се лесно в Алекс."
Из книгата
Рейтинг: 8.50 / 4 гласа
