Устност - писменост във възрожденската култура

Изследването предлага различен подход към българската литературна и културна история през XIX век. Разгледано е взаимодействието устно - писмено през призмата на комуникативните прояви и рецептивни нагласи и възможности на българите в културно - историческите условия на века. Използването на концепта "глас" открива нови възможности за конструиране на представата за българската словесност през разглеждания период.
Социалните форми на словесността: изпълнение, записване, написване, четене, слушане, пеене, разказване, се съвместяват именно в същността на човешкия глас, който може да бъде едновременно звучащ, но и безмълвен в тишината на тялото (текста). Във връзка с това изследването избира оптиката на феноменологията, за да мотивира употребите на разноречиво дефинитивната същност на гласа. Литературно - историческото обмисляне на възрожденската комуникативна среда и нейните социални практики, сведени до проявите на гласа, се осъществява и с помощта на културната и социална антропология, медиазнанието, семиотиката и не на последно място на фолклористиката.
Посредством тази интердисциплинарна мрежа проучването аргументира тезите си, че през Възраждането писмото невинаги е в статута на зрителна система, а речта също добива свое писмо, но не за да бъде пределно фиксирана, а по-скоро отложена във времето; че писмото е не просто другата възможна комуникативна проява, а степен на устността; че възрожденската книжнина е не просто медиатор (преносител) на устното, а среда за неговата преводимост; че словесният свят на българина от XIX век е отражение преди всичко на собственото му гласоприсъствие. Амбиции, които са интерпретативно реализирани чрез тълкуване на функциите на записа на фолклорни материали, чрез вглеждане в ръководствата по словесност от 70-те години на коментирания век, чрез постановките на ранните наши истории на литературата, чрез проекта "Сборник за народни умотворения, наука и книжнина" на проф. Иван Шишманов и не на последно място чрез актуалните разбирания за статутите на устно - писмената контактност. Поставен е акцент и върху социалната реализация на човешкия глас чрез фигурата на възрожденския учител, чийто звучащ глас може да измести критерия "ученост" и да е основание и за една възможна морфология на човешкото гласоприсъствие.

Предговор
Въведение
Интересът към отношението устно - писмено

• Възрожденски (пред)истории
• Словесността в "дисциплинарната матрица" на проф. Иван Шишманив
• Поствъзрожденски критически прочити и послеписи
• Гласът като феноменологичен обект (Методологически ориентири за употребите и смисъла на понятията "глас" и "феноменология")

Представата за словесно и словесност

• Възрожденски ескизи върху употребите на словоформите словесно и словесност
• Българската муза, отключваща словесното изящество: Оджаковата философия за гласа и виното
• Словесното действие като изричане и писане в комуникативните прояви на възрожденското време. Терминологични акценти

Словеснейшният възрожденец

• (Не)възможности на образа
• Подстъп към една възрожденска морфология на гласа

Устно / писмено - глас / буква: минало и съвременна легитимност
Библиография
Именен показалец