Двама души чакат до едно дърво. Чакат някой си Годо. Говорят си. Идват още двама, говорят и те, после си отиват. Продължава очакването на Годо. Но кой е Годо? Така ли се нарича? Ще дойде ли? И има ли го изобщо? B очакване на Годо е една от най-знаменитите драматургични творби на всички времена пиеса от въпроси, които се разпадат, както се разпадат и възможните отговори. А смисълът? "Винаги намираме нещо, за да си даваме вид, че съществуваме" заявява един от героите в пиесата на Самюъл Бекет (1907 - 1989), носител на Нобелова награда за литература."Няма Аз, няма Имам, няма Съм." Самюъл Бекет " ... |
|
|
Навсякъде е сиво, светът се разпада и изчезва, почти е изчезнал. Двама души, недъгав и по-малко недъгав, си говорят в присъствието на още двама недъгави. Каквито може би са всички хора. "Цял живот все същите въпроси, все същите отговори" - Казва единият. "Вие сте на земята, за това лек няма" - отвръща другият. И всички чакат да се свърши неопределеното нещо, наречено живот. Самият Бекет смята "Краят на играта" за най-сполучливата си драматична творба, поставяйки я преди знаменитата си пиеса "В очакване на Годо". ... |
|
|
Историята за Орфей и Евридика е сред най-тъжните митове от цялата вълшебна гръцка митология. Орфей е една от най-ярките и най-значимите фигури както в класическата митология, така и в западната култура като цяло. Неговият образ е въплътен в различни художествени произведения в областта на поезията, киното, операта, живописта. Основните истории за него са съсредоточени върху способността му да очарова всичко живо и дори неживата природа с музиката си (обичайна сцена в мозайките на Орфей) и с усилията му да изтръгне своята любима Евридика от подземния свят. Книгата е вълнуващо онагледена с прекрасните ... |
|
|
"Няма АЗ, няма ИМАМ, няма СЪМ." Самюъл Бекет "Под отчаянието у Сам се таеше нещо, което той пожела да премълчи и което навярно бе свързано с дълбоката жалост, която той изпитваше към човешкото страдание. Той го изрази по начин, който всеки може да тълкува по своя воля - като открит бунт или като смирена отстъпчивост." Робер Пенже Борхес "Корозивната сила на Бекет не е свързана нито с идеология, нито с философска доктрина. Той не онагледява, той показва. Показва човека, лишен от илюзии, убеждения, вярвания и разсъждения, които служат само за прикритие на същностната му болка - да страда, оголен ... |
|
|
Какъвто и да си, в каквото и да вярваш, скоро всичко ще се промени! ... Откъде идваме? Къде отиваме? Билбао, Испания. Робърт Лангдън, харвардски професор по символика и религиозна иконография, пристига в ултрамодерния музей "Гугенхайм" в Билбао, за да присъства на изключително важно събитие - оповестяване на откритие, което "завинаги ще промени съдбата на науката". Организатор на събитието е Едмънд Кърш, четиресетгодишен милиардер футурист, чиито изумителни високотехнологични изобретения и дръзки предвиждания са му донесли световна слава. Кърш, който преди двайсет години е бил един от първите студенти ... |
|
|
"Интересува ме само човешкият провал" - казва Самюъл Бекет на приятеля си Томас Макгрийби - "не успехът" и не за да изглежда интересен, а защото това е самата истина. Когато е на четиридесет години, животът му прилича на пълен провал. Роден със забележителни дарби и като спортист, и като интелект, и като поет, както става ясно от книгата на Габи Хартел и Карола Файт, той сякаш бързо ги пропилява. Категорично отказва да прави академична кариера, отчуждава се от семейството си в Дъблин и единственото, с което може да се похвали на зряла възраст, са много приятели бохеми, едно томче с ексцентрични разкази ... |
|
|
Зимата на нашето недоволство (1961) е последният роман на Джон Стайнбек и е смятан от критиката за голямото му завръщане в първите редици на световната проза след Гроздовете на гнева. Стегнатият, изпълнен с много вътрешна сила и напрежение, разказ е съсредоточен около Итън Алън Холи - издънка на стар род от аристократична Нова Англия, носител на висши морални стойности и дълбоко насадена честност, който сега е продавач в бакалията, която преди е притежавал. Натискът, който животът и обстоятелствата упражняват върху него, стига до своя апогей в тази зима на недоволството, когато жена му го упреква, че не съумява да ... |
|
|
Какво бе имала предвид, когато го нарече Зеления рицар? Може би интуитивно е надникнала в бъдещето, видяла го е като инструмент на справедливостта, нещо като неопределено блуждаеща морална сила, като неофициален скитащ се ангел. Той би могъл да потърси справедливо възмездие като убие Лукас, или още по-добре, като го осакати. Това бе първоначалният му образ. По-късно обаче той му прости и го наказа само с това символично пускане на малко кръв. Щеше ли Лукас да цени този белег, чудеше се Клемънт, щеше ли да каже на някого, щеше ли да каже на Алеф? Разбира се, Зеления рицар от поемата подлага на изпитание своя опонент от ... |
|
|
Рандъл вече не беше онова романтично момче, затова бе успял да види Линдзи без никакви илюзии. Прие я каквато бе и се остави нейното ухание на леко безскрупулна, дори леко вулгарна виталност да го подлуди. Даже фактът, че тя очевидно, макар и не много демонстративно, си търсеше добра партия за женитба, му доставяше удоволствие. Някои по-проницателни хора биха я нарекли пресметлива лисица, но с него тя беше честна, не си правеше труда да се преструва и това превръщаше малките й хитрини в нещо още по-очарователно. С него тя беше почтена, открита, а най-хубавото у нея, с изключение, разбира се, на приликата й с Диан дьо ... |
|
|
Томът съдържа романа Между пустинята и живота, редове от биографията и статии от Г. Константинов, Петко Тихолов, Богомил Райнов и Иван Гранитски. Всеки том е придружен от статии, анализиращи от различни гледни точки творчеството на българските класици. Изданието е насочено към ученици и студенти, както и към широката българска общественост. Книгата е част от поредицата Българска класика на издателство Захарий Стоянов. ... |
|
|
Това бе името, което италианката ми бе казала на излизане от гората през онзи ден, който сега ми изглеждаше толкова далечен. Беше като заклинание, подшушнато ми за по-нататъшна употреба. Чак сега езикът ми се развърза да го произнесе. Тя се приближи, седна в другия край на леглото и двамата останахме вторачени един в друг. Не си спомням някога да съм гледал друг човек по този начин - когато поглъщаш отсрещното лице с очи, то става част от твоето. Усещах я физически, но това не беше плътско желание, а по-скоро имаше нещо общо с времето, едно разтеглено до безкрайност усещане за настоящето. Не се усмихна, но строгата и ... |
|
|
Защо изчезна удоволствието от волното безгрижие? Къде са нявгашните друмници? Къде са пройдохите от народните песни, празноскитащите, които денем навестявали мелниците, а нощем спели под открито небе? Дали не изчезнаха заедно с полските пътища, с ливадите и поляните, с природата? Те, които - както един чешки израз определя сладкото им безделие - са съзерцавали прозорците на Дядо Боже. Съзерцаващият прозорците на Дядо Боже не скучае; той е щастлив. В нашия свят желанието да не се занимаваш с нищо се е превърнало в липса на занимание, а това е вече съвсем друго: лишеният от занимание се чувства ограбен, той се отегчава и се ... |
Книги
