Литературен фестивал Русе 2018 / 2019 / 2020. Часовниковата кула на библиотеката отвътре В центъра на кулата тупти желязното сърце на стария стругар Johannes, който е искал да улови времето в стоманени зъбци. Вместо това времето е уловило и залюляло в паяжинни люлки спомена за него - мъж в Bockenen през 1920, който мечтае за един есенен ден през 2018, когато трима поети ще бъдат заточени в сърцето на кулата и пред небесното лице на циферблата ще се заклеват, и в бялото, ослепяло от времето огледало в стената, което отразява само звуци, ще се оглеждат душите им, докато старите ребра на кулата се разпукат в камбанен звън. ... |
|
|
"Любомира Видева е името на младия човек, когото ще се радвате, че четете. Тя говори от свое име за нашите тайни, за безсилието да признаем силата, която притежаваме, и да продължим напред именно с нея, в изучаването на изкуството на Живота." Симеон Аспарухов "Сюжетите в дните ни всъщност са метафора на съдбата. И възможност да покажем на децата си как се обича истински, да изживеем няколко живота, да умираме стотици пъти от любов, да открием истинските лица на себе си. Любомира Видева има смелостта да изпише съдбата. Нейните "Сюжети" са символи на раждането и умирането във всеки нов ден, всяка ... |
|
|
"Първата дума от тази стихосбирка е "стаята". Последната е "обичам". Онова, което се случва между тях, може да се опише като изпадане от пространството, времето и логиката. То е шарено като в болезнен сън с треска и висока температура. То е кротко и буйно, като най-накрая изкрещяни дълго стаявани истини. Като да се въплътиш в картина и да се оставиш цветовете да те лашкат, където си поискат, а ти да се възхищаваш на въображението им. Музика има в тези стихове. Психеделичен рок, с малко Вагнер и нещо на флейта. Тишина със звън на дърпащи се плюшени завеси и надникнало слънце в отдавна неотваряна ... |
|
|
Според официалната история на Византия император Константин XI Палеолог загива в бой при крепостните стени на столицата си, докато се сражава с меч в ръка срещу османците. Някои историци обаче твърдят, че в последния момент се е спасил от турците, качвайки се на борда на последния отплавал генуезки кораб. След падането на Константинопол тялото на императора не е намерено. 555 години след завладяването на Истанбул трима загадъчни мъже се свързват с млад университетски преподавател, живеещ в Галата. Те са членове на тайна организация, чиято цел е да изпълни волята на последния византийски император, починал в Италия през ... |
|
|
Книгата е част от "Индийската поредица" на издателство "Жанет-45". ... Джумпа Лахири е родена в Лондон през 1967 г., в семейство на индийски имигранти, но израства в Америка, на североизточното крайбрежие. Първият ѝ сборник с разкази - "Преводачът на болести", излязъл през 1999 г., ѝ носи международна известност и наградата "Пулицър" за литература през 2000 г. Романът ѝ "Името" е екранизиран от режисьорката Мира Наир. Публикуваната през 2008 г. "Непривична земя" я извежда на първо място в списъка с бестселъри на "Ню Йорк Таймс", ... |
|
|
„Разливът, който разделя родителите бенгалци от техните отгледани в Америка деца – и който разделя децата от Индия, – си остава основната тема на Лахири в това своеобразно продължение на Преводачът на болести и Името. В осемте разказа от този сборник резултатите отново са смайващи. В историите на Лахири – истории за изгнание, идентичност, разочарование и съзряване – се проявява нейното пестеливо и изкусно майсторство, с което малцина съвременници могат да се похвалят.“ Publishers Weekly „Чеховско чувство за загуба пронизва тези нови разкази: то ни припомня колко дълбоко г-жа Лахири умее да вниква в белезите, нанесени ни ... |
|
|
"– Кафето с мляко ли? Две лъжички или три лъжички? – глези ме Доли в малкия си уютен апартамент в Хайфа. – На мен чисто! – нарежда сестра ѝ, захласната в барабанения звън на дъжда. – Дъждовни дни, буря в средата на февруари; Боже, това чудо ти го донесе от България – чурулика близначката на Доли. – В София газих в сняг, докато се добера до летището, но такава буря нямаше. – Шептят снежинките, помня!... В залива на голямото средиземноморско пристанище вълните се плезеха срещу надвисналите облаци. Ревът на морето приковаваше в смирение многохилядния град, ширнал се по хълмовете на свещената планина Кармел; с ... |
|
|
Осем години след като е напуснала Ланскене, Виан Роше се е установила в Париж с Рижия и с двете си дъщери, Анук и Розет, и отново е в мир със себе си. Но ето че с летния вятър пристига писмо от мъртвата Арманд, която моли Виан да се върне в селото, за да помогне на отец Рейно. В Ланскене са настъпили промени. На отсрещния бряг на реката, в квартал Ле Маро, се е заселила арабска общност, жените ходят забулени, уханието на кроасани се е смесило с мириса на наргиле и на ментов чай, срещу църквата се извисява джамия, а призивът на мюезина съперничи на камбанния звън... И една загадъчна Жена в черно хвърля тайнствена сянка ... |
|
|
Известни пътешественици на нашето време, както и някои от авторите на издателство "Лоунли Планет" споделят незабравими мигове от свои пътувания, оставили ярка следа в съзнанието им. Представените 100 кратки разказа за вълнуващи преживявания са илюстрирани с разкошни снимки. В книгата ще намерите и полезни съвети как да организирате вашето собствено приключение. Защото без съмнение прочетеното ще ви накара да преосмислите отношението си към света и да погледнете по различен начин към преобразяващата сила на пътешествията. Ще бъдете сред горилите в планините на Руанда или на кон с гаучоси из Патагония. Може да ... |
|
|
В историята на полската литературна мисъл името на Болеслав Лешмян е записано и записвано с особен шрифт. Вплитано често в теснотата на изветрели стереотипи, неразбиране и отричане, неведнъж превръщано в жертва на тенденциозни критически, социокултурни и поличитески прочити, това име сякаш продължава да носи клеймото на своята вечна другост и маргиналност. Другост, добро свидетелство за която дават думите на знаменития полски поет и преводач Станислав Баранчак: "Гледан на фона на полската поезия на XX век, Болеслав Лешмян прилича на мълчалив, външно плах, леко странен, но и ненатрапващ никому своето присъствие ... |
|
|
"Хоризонтите в поетичния свят на Цвета Иванова са необятни. Тя вижда света с очи на художник и рисува с думи. Стиховете ѝ са пропити от себепознание и дълбока осъзнатост за света, за (не)преходното в живота и необходимостта да се твори - прозрения, постигнати след затваряне зад очите си, след поглед навътре към себе си... Интересното е, че всичките творби са създадени за по-малко от година, а сякаш за писани цял живот. За краткия си творчески път Цвета Иванова постига невероятна творческа зрялост. Вярвам, че стихосбирката "Църква за птици" ще отвоюва своето място в най-новата ни съвременна лирика.& ... |
|
|
"Започнах да мисля на глас: – Ти ми пееш... За добро трябва да е. Но аз избягах. Какво съм постигнал? Аз предадох, не простих, откраднах, бях немилостив... а ти ми пееш. Не заслужавам добро. Песни - още по-малко. Птицата беше черна, а дървото, на което беше кацнала, сякаш щеше да падне всеки момент. То не бе мъртво, беше умъртвено. – Още не ти е дошло времето. Затова ти пея. – Ти си камбана, така ли? Съобщаваш, че е време ли? Звън на съдбата? Птицата запя по-силно. Някой трябваше да ѝ каже, че не пее добре. Крещеше и щракаше с клюна си, сякаш отваря и затваря врати, метални ръждясали порти. – Оглушаваш ме! ... |
