"Частният детектив Корморан Страйк стоеше в ъгъла на малка, задушна и претъпкана палатка с ревящо бебе на ръце. По платнището отгоре се изливаше силен дъжд и неритмичният му шум се чуваше дори сред глъчката на гостите и писъците на току-що въведения му във вярата кръщелник. Калориферът зад гърба на Страйк духаше твърде много топлина, но той не можеше да помръдне, тъй като три блондинки, всичките около четиресетте и държащи пластмасови чашки с шампанско, го бяха приклещили и се редуваха да го обстрелват с въпроси за последните му случаи, отразени в медиите. Страйк се бе съгласил да подържи бебето за секундичка, докато майка му отиде до тоалетната, но имаше чувството, че я няма вече от цял час.
– Кога разбрахте, че не е самоубийство? - попита най-високата блондинка.
– Отне ми известно време - викна в отговор Страйк, изпълнен с негодувание, че нито една от жените не беше предложила да поеме бебето. Нямаше как да не знаят някой стар женски трик, с който да го умирят. Опита се да подруса малкия в ръце, но това само го накара да запищи още по-пронизително.
Зад блондинките застана брюнетка в яркорозова рокля, която Страйк бе забелязал още в църквата. Бе приказвала и се бе кискала шумно на първия ред, преди да започне службата, и беше привлякла внимание към себе си със звучните си възклицания, докато главичката на заспалото бебе беше поливана със светена вода, така че повечето от присъстващите гледаха нея вместо основното събитие. Сега погледите им се срещнаха. Очите ѝ бяха ясни и морскосини, умело гримирани, тъй че изпъкваха върху кожата ѝ с маслинен тен и на фона на дългата тъмнокестенява коса. Страйк пръв прекъсна контакта с очи. Също както един поглед към кривнатата шапчица и забавените реакции на гордата баба му беше подсказал, че тя е твърде подпийнала вече, така и сега в миг прецени, че жената в розово вещае беди.
– Ами Шакълуелския изкормвач? - обади се блондинката с очилата. – Него физически ли го заловихте?
А, не, по телепатия.
– Извинете - каза Страйк, защото тъкмо бе зърнал Илза, майката на кръщелника му, през френските врати, водещи към кухнята. – Трябва да го върна на майка му.
Заобиколи разочарованите блондинки и жената в розово и тръгна да излиза от палатката, а пред него хората се отдръпваха, сякаш ревът на бебето бе сирена.
– О, боже, прощавай, Корм - избъбри русокосата и очилата Илза Хърбърт.
Тя разговаряше с партньорката на Страйк, детектива Робин Елакот, и с приятеля ѝ, Райън Мърфи от криминалния отдел на полицията.
– Дай го тук, време му е за хранене. Ти ела с мен - добави към Робин, – можем да си поговорим. И ми донеси чаша вода, моля те.
Е, браво, рече си Страйк, като гледаше как Робин се отдалечи, за да напълни чаша вода от чешмата, при което го остави насаме с Райън Мърфи. Беше също толкова висок като Страйк, но приликите свършваха дотам. За разлика от частния детектив, който напомняше Бетовен със счупен нос, имаше тъмна ситно къдрава коса и естествено намусено изражение, Мърфи беше класически хубавец с високи скули и чуплива светлокестенява коса.
Преди някой от двамата мъже да е намерил тема за разговор, към тях се присъедини Ник Хърбърт, стар приятел на Страйк, гастроентеролог и баща на бебето, което допреди малко се бе опитвало да пробие тъпанчетата на Страйк. Ник, чиято пясъчноруса коса бе започнала да оредява още преди да навърши трийсет, вече беше почти плешив.
– Е, как се чувстваш сега, след като отрече Сатаната? - попита Ник.
– Малко поразтърсен, не ще и дума - отвърна Страйк, – но пък добре се позабавлявахме с него преди това.
Мърфи се разсмя, а също и някой друг зад гърба на Страйк. Той се обърна: жената в розово го беше последвала на излизане от палатката. Покойната леля Джоун на Страйк би сметнала розова рокля неуместна за кръщене, а тя при това бе прилепнала, с дълбоко остро деколте и достатъчно къса, че да изложи на показ голяма част от краката с тен.
– Тъкмо се канех да предложа да поема бебето - изрече тя с висок, леко дрезгав глас и се усмихна на Страйк, който забеляза как погледът на Мърфи се плъзва към деколтето на жената и после отново се връща към очите ѝ. – Обожавам бебета. Но вие взехте че си тръгнахте.
– Чудя се какво ли се прави с кръщелната торта - каза Ник, като оглеждаше голямата неразрязана замразена плодова торта със синьо мече отгоре, поставена върху островчето в средата на кухнята.
– Яде се може би? - подсказа Страйк, който беше гладен. Успял бе да хапне само два малки сандвича, преди Илза да му връчи бебето, и доколкото виждаше, другите гости вече бяха излапали повечето от наличната храна, докато той бе стоял арестуван в палатката. Жената в розово отново се разсмя.
– Да де, но не се ли предполага първо да се направят снимки? - почуди се Ник.
– Да, снимки, на всяка цена - кимна жената в розово.
– Ами тогава ще трябва да почакаме - каза Ник. Като огледа Страйк от горе до долу през очилата си с телени рамки, попита: – Колко килограма свали вече?
– Деветнайсет - отвърна Страйк.
– Браво на теб - похвали го Мърфи, слаб и стегнат в едноредния си костюм.
Я се разкарай, самодоволно копеле."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 2 гласа
