"Изпитвах трудност да пиша, въртях се в кръг. В продължение на години бях измислял многобройни истории, като рядко заимствах от действителността. Тогава работех върху роман за клубовете по творческо писане. Действието се развиваше по време на уикенд, посветен на думите. Но думите ми липсваха. Персонажите въобще не ме интересуваха, изпълваха ме единствено със скука. Мислех си, че която и да било истинска история ще е далеч по-интересна. Което и да било съществуване, само да не е измислено. Често, когато давах автографи, при мен идваха читатели и казваха: "Би трябвало да разкажете моя живот. Невероятен е!". Сигурно е така. Можех да сляза на улицата, да спра първия срещнат, да го помоля да ми разкаже нещо за себе си и почти със сигурност това щеше да ме мотивира повече от някоя нова измислица. Така започнаха нещата. Наистина си казах: слизаш на улицата, спираш първия срещнат и той ще е сюжетът на твоята книга.
Долу под нас има туристическа агенция. Всеки ден минавам пред странния офис, потънал в сумрак. Една от служителките често излиза да пуши отпред и стои почти неподвижна, втренчена в телефона си. Понякога се питах за какво ли си мисли, твърдо вярвам, че непознатите също имат свой живот. И така, излязох от дома, казвайки си, че ако е там и пуши, тя ще бъде героинята на моя роман. Но непознатата не бе там. За едно кръгче дим можех да ѝ стана биограф. Тогава на няколко метра видях възрастна жена, която прекосяваше улицата, като теглеше виолетова количка. Бях запленен. Жената още не го знаеше, но току-що бе навлязла в територията на литературата. Току-що се бе превърнала в основен сюжет на новата ми книга (ако приемеше предложението ми, разбира се). Бих могъл да изчакам да бъда вдъхновен или привлечен от някой друг, но не - трябваше да е първият срещнат. Нямаше никаква друга възможност. Надявах се, че тази организирана случайност щеше да ме отведе до една вълнуваща история или до една от онези съдби, които позволяват да се разберат някои съществени предизвикателства на живота. Всъщност очаквах всичко от тази жена.
Приближих, като се извиних за безпокойството. Бях се изразил с лицемерната любезност на някой, който иска да ви продаде нещо. Забави крачка, очевидно изненадана, че е заговорена по този начин. Обясних, че живея в квартала и че съм писател. Когато спираш някой, който си върви, трябва да минеш към същественото. Обикновено се твърди, че възрастните хора са недоверчиви, но тя веднага ми се усмихна широко. Почувствах се достатъчно уверен, за да ѝ изложа замисъла си:
– Вижте... Бих искал да напиша книга за вас.
– Моля?
– Наистина може би изглежда малко странно... Но това е нещо като предизвикателство за мен. Живея ето тук - казах, сочейки сградата. – Ще ви спестя подробностите, но реших, че искам да пиша за първия срещнат.
– Не разбирам.
– Може ли да пием едно кафе сега, за да ви разясня ситуацията?
– Сега ли?
– Да.
– Не мога. Трябва да се прибирам. Имам неща за фризера.
– О, да, разбирам - отговорих, питайки се дали тези първи реплики не приемаха абсолютно патетичен обрат.
Бях усетил превъзбудата от моята интуиция, но ето че вече пишех за необходимостта да не се замразяват повторно размразени продукти. Няколко години след като бях получил наградата Рьонодо, усещах как страхът от провала полазваше по гърба ми. Предложих да я изчакам в кафето в края на улицата, но тя предпочете да я придружа. С поканата да я последвам ми гласуваше още по-голямо доверие. На нейно място никога нямаше толкова лесно да пусна някакъв писател у дома. Особено лишен от вдъхновение писател.
След няколко минути седях съвсем сам в нейния хол. Тя шеташе в кухнята. Напълно неочаквано ме прониза болезнено чувство. Двете ми баби бяха починали преди много години; от толкова време не се бях озовавал сред декора на старостта. Имаше много общи неща: мушамата, шумният стенен часовник, позлатените рамки около образите на внуците. Със свито сърце си припомних моите посещения. Не си казвахме нищо съществено, но обичах нашите разговори."
Из книгата