"Източните звезди избледняваха на разсъмване, докато Лесингам следваше своя водач по обраслата с трева пътека под сенчестата редица ирландски тисове, наредени в тъмнината като тайнствени войници. Тревата се къпеше в нощната роса, а големите бели лилии, спящи в сенките под тисовете, насищаха въздуха на градината с благоухание. Лесингам не чувстваше допира на земята под краката си, а когато протегна ръка, за да докосне едно от дърветата, дланта му премина през клоните и листата, сякаш те бяха нематериални като лунните лъчи.
Малкият бързолет кацна на рамото му и се засмя в ухото му:
– Дете на Земята - каза той, – да не помисли, че сме в страната на сънищата?
Лесингам не отговори и птицата продължи:
– Това не е сън. Ти си първият човешки син, попаднал на Меркурий, където двамата с теб ще пътешестваме насам-натам цял сезон, за да ти покажа земите и океаните, горите, равнините и древните планини, градовете и дворците на този свят, както и делата на неговите обитатели. Но тук ти няма да можеш нито да пипнеш нещо, нито да накараш местните да те забележат, дори да крещиш с пълно гърло. Двамата с теб ще бъдем като два бродещи съня - неуловими и невидими.
Стигнаха до мраморните стъпала, водещи до площадката пред голямата порта на замъка.
– Не е нужно да я отварят за нас - обясни бързолетът, докато минаваха под мрака на древния портал, в който се криеха странни механизми, и през масивните греди на богато обкованата със сребро порта, за да се озоват във вътрешния двор.
– Отиваме във високата тронна зала, там ще почакаме малко. Утрото вече докосва небесата, скоро замъкът ще гъмжи от народ, защото в Демонландия не се залежават дълго, след като започне денят. Знай, дете на Земята, че тази страна е Демонландия, а този замък е замъкът на лорд Джус и денят, който сега изгрява, е неговият рожден ден, в който демоните се събират на голямо празненство в замъка, за да почетат Джус и неговите братя Спитфайър и Голдри Блушко; те, а по-рано и техните бащи, властват от незапомнени времена над всички демони в Демонландия.
Докато птичката говореше, първите ниски лъчи на слънцето пронизаха като копия източните прозорци и свежестта на утрото задиша и засия в тази висока зала, прогонвайки синкавите мрачни сенки на отиващата си нощ от ъглите и нишите, и от гредите на сводестия таван. Със сигурност нито един властелин на Земята - нито великият цар Крез, нито Минос в неговия дворец в Крит, нито фараоните, нито царица Семирамида, нито всички царе на Вавилон и Ниневия - не е имал толкова разкошна тронна зала, колкото лордовете на Демонландия. Стените и колоните бяха от снежнобял мрамор, в жилите на който имаше дребни скъпоценни камъни: рубини, корали, гранати и розови топази. Седем колони от всяка страна поддържаха сенчестия купол на покрива; опорите и гредите на покрива бяха от злато и чудновато гравирани, а самият покрив беше от седеф. Зад колоните на западната стена имаше седем картини, окачени срещу седемте широки прозореца на източната стена. В края на залата на подиум стояха три трона с подлакътници във формата на златни хипогрифи с разперени криле, а корпусът на всеки от троновете беше изсечен от скъпоценен камък с гигантски размери: на левия трон - от черен опал, проблясващ със стоманеносин огън, на средния - от огнен опал с цвета на горящ въглен, а на десния - от александрит, лилав като вино през нощта, но зелен като морето през деня. Зад троновете имаше наредени в полукръг още десет колони, поддържащи златен навес. От единия до другия край на залата се точеха пейки от кедър, инкрустирани с корал и слонова кост; такива бяха и масите пред пейките. Подът на залата беше покрит с мозайка от мрамор и зелен турмалин, а на всеки квадрат турмалин имаше резбовано изображение на морско животно: делфин, змиорка, морска котка, сьомга, тон, сепия и други чудеса на дълбините. Зад троновете висяха драперии с избродирани цветя: ведрици, лъвска уста и други от този род. Под прозорците пък имаше скулптури на птици, зверове и влечуги.
Но най-голямото чудо в тази зала беше, че капителите на всяка една от двайсет и четирите колони представляваха единични скъпоценни камъни, изсечени от ръката на някогашен скулптор във формата на живи фигури на чудовища: тук имаше харпия с отворена за вик уста, толкова изкусно издялана от нефрит с цвят охра, че беше чудно, че не се чува викът ѝ; имаше и летяща виверна от виненожълт топаз; рубинен базилиск; циклоп от сапфир с цвета на лунни лъчи, от чието единствено око струеше звездна светлина; саламандри, морски сирени, горски диваци, левиатани... до един изработени от съвършени скъпоценни камъни с размери, трикратно по-големи от едно човешко тяло - тъмнокадифен сапфир, хризолит, берил, аметист и жълт циркон, наподобяващ прозрачно злато.
Залата се осветяваше от седем червени скъпоценни камъка с големината на тикви, висящи по дължината ѝ, и девет светли лунни камъка, сложени на сребърни пиедестали между колоните на подиума. Тези скъпоценни камъни денем попиваха слънчевата светлина, а през тъмните часове я отдаваха с розово сияние и меко излъчване, като лунен блясък. И още едно чудо - долната страна на навеса над троновете беше инкрустирана с лапис лазули и в този подобен на небосвод купол горяха дванайсетте знака на зодиака, като всяка звезда беше диамант, сияещ със своя собствена светлина.
* * *
Народът започна да се стича в замъка и в тронната зала се появиха множество слуги с метли, четки и парцали, за да метат, лъскат и полират златото и скъпоценностите. Те бяха пъргави, с енергична походка, с чиста кожа и светли коси. На главите им растяха рогца. Когато приключиха работата си, те се оттеглиха и тронната зала започна да се пълни с гости. Радостно беше да се види този движещ се лабиринт от кадифе, кожи, изящни бродерии и облекла от памук и коприна, дантели, дипли, красиви верижки и златни огърлици; този блясък на
скъпоценностите и оръжията, тези поклащащи се пера, които демоните носеха в косите си, донякъде прикриващи рогцата, растящи на главите им. Някои седяха на пейки, наведени над полираните маси, други бродеха по лъскавия под. Тук-там сред тях имаше и жени, толкова прекрасни, че ти се приисква да кажеш: тази със сигурност е светлоликата Елена; онази е аркадската Атланта; това е Фрина, която е вдъхновила скулптора Праксител за създаването на Афродита; онова там е Таис, заради която Александър Велики е изгорил Персеполис като свещ само за да задоволи капризите ѝ; а тази – тази е била похитена от Тъмния бог от цъфтящите полета на Ена, за бъде направена кралица на мъртвите.
В този момент в далечния край на залата започна раздвижване и Лесингам видя разкошно облечен демон с внушително телосложение и аристократична осанка. Лицето му беше румено и леко луничаво, челото широко, а очите му - спокойни и сини като морето. Гъстата му светлокестенява брада беше разделена на две и преметната назад и нагоре през раменете.
– Кажи ми, мой малък бързолет - попита Лесингам, – това лорд Джус ли е?
– Това не е лорд Джус - отвърна птицата, – този далеч не е толкова почитан. Лордът, когото виждаш, е Воле, който живее в подножието на Картадза, при соленото море. Той е велик морски капитан, който служеше на каузата на Демонландия и на целия останал свят в неотдавнашните войни срещу гулите. Но погледни пак към вратата, където, заобиколен от приятелите си, стои висок и леко прегърбен мъж със сребърни доспехи и старо копринено наметало с цвета на потъмняло злато; чертите на лицето му наподобяват тези на Воле, но е мургав, с щръкнали черни мустаци.
– Виждам го - каза Лесингам. – Значи това е лорд Джус!
– И той не е - отвърна бързолетът. – Това е Виз, брат на Воле. Той е най-богатият от всички демони, ако не броим тримата братя и лорд Брандох Даха.
– А кой е този? - попита Лесингам, като посочи едного с лека и жива походка и весел поглед, който в този момент се приближи към Воле и започна разговор с него. Лицето му беше красиво, само носът му бе малко дълъг и остър; беше енергичен, корав и изпълнен с жизненост и жизнерадост.
– Този, когото зърна - отвърна птицата, – е лорд Зиг, прославеният укротител на коне. Много обичан сред демоните заради веселия си нрав, но и заради силата си, когато поведе своята кавалерия срещу врага."
Из книгата
