"Женап, Белгия
Вторник, 24 март, 6:12 ч.
Люк Даниълс беше позволявал на един-единствен човек да го победи. Харолд Ърл Малоун, по прякор Котън. С изненадващ ъперкът, който го повали на палубата. На първата им среща. В бурните води на протока Йорезунд, който разделя северния датски остров Зееланд от южната шведска провинция Скания. При обичайни обстоятелства Люк щеше да отговори на удара със същото. Но не и в онзи ден.
– Май току-що си намери партньор за вечерта - каза му Малоун. – Мен.
– Ще ми дадеш ли назаем бележник и химикалка, за да си записвам всичко, което ще науча от теб?
– Винаги ли си толкова отворен?
– А ти винаги ли си толкова мил и любезен?
– Някой трябва да наглежда колежанчетата като теб, за да не пострадат.
– Не се тревожи за мен, старче. Мога и сам да се грижа за себе си.
– Мисля, че съм ти казал да не ме наричаш така.
– Аха. И аз те чух. И ти позволих да ме удариш веднъж безнаказано. Но няма да има повече.
Зелените очи на Малоун отправиха ясно предизвикателство.
Давай.
Люк му беше простил.
В живота му беше имало запознанства, които бяха започвали и по-зле. Но нито едно не беше оставило толкова дълбока следа.
Стига толкова размишления.
Беше време за действие.
Люк понечи да излезе от наетото пежо, но спря, когато чу в мислите си шепота на Малоун - тих и благоразумен, подправен с щипка южняшки акцент: Намали темпото. Не познаваш района. Остани за малко на мястото си, за да се ориентираш.
Бързащият агент е изгубен агент.
Добре че си беше водил бележки наум.
Затова Люк остана зад волана и огледа тъмната улица пред него. Търпението не му идваше отвътре. Рейнджърите не бяха от хората, които седят и чакат нещо да се случи. Специалността им бяха директните действия и Люк така и не беше изгубил тази склонност. Беше искал да служи в армията още от деня, в който за пръв път забеляза косъмчета по брадичката си, и беше постигнал тази цел, като се беше отказал да следва в университет, беше се записал във въоръжените сили и беше завършил школата за рейнджъри. Беше служил десет години и беше участвал в три бойни мисии. След това трябваше да си намери работа и първият му избор беше ЦРУ. Фактът, че чичо му по това време беше президент на Съединените щати, трябваше да бъде предимство за него. Но Люк нито веднъж не беше искал помощ от Дани Даниълс.
Държеше да си заслужи всичко, което има.
И откри, че да влезе в тайните служби на ЦРУ е малко по-трудно, отколкото да попълни едно заявление за кандидатстване. Представи се добре на първото събеседване, но не се класира на следващия рунд. А след това му се обадиха от нещо, наречено отряд Магелан. Чичо Дани го беше препоръчал на Стефани Нел, която беше създала и оглавяваше неогласения отдел за специални операции към Министерството на правосъдието. Но Стефани се изрази кристално ясно. Нямаше да има никакво специално отношение. Никакви оправдания. Люк трябваше да заслужи мястото си. С всяка своя крачка. И той го направи. Изпълняваше всички мисии, както му беше наредено. Отрядът вече беше неговият дом. Това пътуване до Белгия не беше по служба. Не, тази малка екскурзия беше по лични причини.
Рю Емил Хек беше дълга по-малко от километър и се намираше в покрайнините на Женап. Къщите от двете страни не приличаха на домове в предградията, а на провинциални вили - предимно двуетажни, с остри мансардни покриви и тухлени стени с бяла мазилка. Улицата беше тясна, с павирани тротоари и малки спретнати дворове пред къщите, като всеки имот беше ограден с плътен жив плет, висок до кръста. На трийсетина метра от там в нощната мъгла блещукаше една-единствена лампа с кехлибарена светлина. С изключение на колата на Люк на улицата не бяха паркирани никакви други превозни средства.
Преди да пристигне, той беше проверил Женап в интернет и беше открил, че е град с около петнайсет хиляди жители, известен единствено с това, че в него може би се беше родил Годфроа дьо Буйон, предводителят на първия кръстоносен поход. Освен това градът беше само на десет минути с кола от мястото на битката при Ватерло. Това щеше да бъде интересно за Люк, защото обичаше военната история. Беше чел всички книги на тази тема, които беше успял да намери. Дали щеше да му остане време за едно посещение? Отговорът на този въпрос зависеше от онова, което щеше да открие в къщата малко по-надолу на отсрещната страна на улицата.
Шест часа по-рано беше получил есемес от една приятелка на име Джилиан Грийнфилд Стайн. От рода Грийнфилд в щата Пенсилвания - обичаше да се шегува тя, - а не от този в щата Вирджиния. Онези са големи сноби. Джилиан не беше от заможен род, разбира се. Беше отраснала в обикновено семейство от средната класа в южната част на Пенсилвания. Човек никога нямаше да я нарече емоционална личност. Нещо повече, беше съвсем делова. Хладнокръвна и спокойна, със здрави нерви в здраво, тренирано тяло. Двамата бяха разменили няколко кратки есемеса.
Направих голяма грешка и имам нужда от помощта ти.
Каква грешка?
От онези, които не мога да поправя, и може би ще ме преследват заради нея.
Къде си?
Женап. Рю Емил Хек 18.
Мога да бъда там след няколко часа.
Благодаря. Господи, Люк, какво направих?"
Из книгата
