"Глъчката от плажа се блъска толкова ожесточено във вълните, че почти успява да ги заглуши. Те настървено протягат посинени пръсти към брега и отнасят малки късове от него в индиговия си скут. Детски смях се пръска като шепа мъниста, викове на притеснени родители разрязват въздуха с тона на изморен трион, писък на обичано момиче и гърлен кикот на обичащо момче се гонят по плажа, сподавено мърморене шупти под нечий чадър.
Тя е сама. Седи на плажния бар с гръб към морето и разучава с научен интерес течността в чашата си. След всяко отпиване красивото ѝ лице се сгърчва в мъчителна гримаса и я превръща в малко момиченце, което се бори с горчиво лекарство. Вдига поглед от питието си, само за да подкани бармана. Той вече едва прикрива смущението си, но безмълвно налива поредна чаша. Тя се взира в напитката си, все така гърбом към целия живот на брега. С всяка следваща чаша младостта се стича от лицето ѝ и то заприличва на безформено парче стъкло, загубило очертания в грубите шепи на морето.
Погледът ѝ блуждае, едновременно примирено и неспокойно, наоколо. Поглед на удавник, който стръвно се впива във всичко, което може да го спаси, но все повече помътнява от ужаса на безпомощността. Движенията ѝ са бавни, накъсани като запис на стар винил, дори столът под нея проскърцва вяло като забравен грамофон. Допива последната глътка от поредната чаша. Отвращението състарява устните и обрамчва в ситни бръчици, като в трънни венци, очите ѝ. Оставя небрежно няколко банкноти на бара и почти невидимо кимва на бармана. Стъпва мудно и провлачва краката върху горещия пясък, който лакомо поглъща стъпките ѝ. Спира едва когато, вече навлязла в морето, усеща хищните вълни кръвожадно да се увиват около глезените ѝ."
Из книгата