"– Камино!? Не, не ми казвай, Макс. Да не си се побъркал, ще ходиш като муха без глава, докато грохнеш, и после ще ближеш рани...!
Чувах тези възклицания през последните няколко години и след поредния драматичен разговор се прибирах у дома спокоен и щастлив, че няма да се излагам на излишни рискове. За девет от десет души, с които започвах тази тема, Камино по някаква необяснима причина беше непреодолимо препятствие и като че ли с това разговорът веднага приключваше.
– Камино! Уау! Ти си страхотен, ти си герой... Как беше, скапа ли се, умори ли се, колко километра мина... ама браво на теб, с кого бяхте... Само двамата? Е, стига де, трябва да сте умрели от скука...
Това бяха поне деветдесет на сто от разговорите, които имахме, след като се завърнахме от невероятно прекрасния Сантяго де Компостела. Въпреки всичко с лекота взехме това важно решение и в секундата, в която и двамата се погледнахме в очите с онази взаимна светлина, с която знаем, че нещата ще се случат, вече имахме крилете да решаваме свободно, да определяме дати, маршрути, билети, къде да спим, да се храним, да почиваме и какво да разглеждаме.
Всичко това обаче не отговаря на въпроса защо точно пък Камино. Маршрути по света - колкото искаш. Дори в България сигурно са няколкостотин, друг е въпросът дали въобще някой се замисля за това. Докато пиша тези редове, 93-годишният ми чичо Аврам Фархи, който живее в Питсбърг, Пенсилвания, заедно с петгодишния си внук Ейтън, който не знае и дума български език, обикаля из чукарите около Банско, цъка с език и не иска и да чуе за Камино или дори за заветните планини в Колорадо. Но това е дълга тема, надяваме се все пак един ден да напишем книга и за прехода от връх Ком до нос Емине... Първата и много ясна причина да се насочим към пътя Камино е самото предизвикателство. Целият живот и на двама ни е преминал в преодоляване на препятствия и това за всеки от нас е огромно щастие.
Ще се изкушим да цитираме нашия добър приятел Ники Николов, който в битността си на моряк в най-младите си години всеки ден подпитвал капитана на кораба дали се представя добре. На началството един ден обаче му писнало и капитанът троснато му казал: Николов, стига си питал! Изчакай да дойде първата буря и тогава ще ти кажа дали ставаш за моряк!. Та... и ние постоянно минаваме през бури, всеки в собствената си планинка, горичка, офис, предизвикателство, спорове, проекти... Камино беше така мечтано предизвикателство, че в момента, в който се появи възможност да го преодолеем или поне да се докоснем до него, започнахме да живеем с тази мисъл. Единствено и само!
Втората причина бе желанието да осъществим дълъг преход, какъвто не сме правили досега, и дори чисто спортно ни се искаше да се раздвижим добре, да свалим някой и друг килограм, да походим, да се освежим. Приемете това като чисто човешко желание, което - сигурни сме - всеки има в някакъв момент или моменти, но не знае как, с кого и къде да го осъществи. Третата причина - бяхме чували, чели и гледали толкова много за този невероятен път, че за нас беше чест да се докоснем до него като до нещо свещено и велико. И двамата нямаме никакви религиозни предпочитания, залитания или вкусове, но подхождаме с огромно уважение към всяка религиозна ценност и вяра, а без съмнение за католиците, а и не само Камино е и въпрос на вяра и отдаденост. Желанието ни да се докоснем до нещо непознато и същевременно, ако не успеем да минем по пътя, ако се изморим или ни писне, да имаме свободата да спрем когато и както си поискаме, се оказа и четвъртата причина да се запалим по тази идея. Не я подценявайте, тъй като причините, които изреждаме, далеч не са подредени по важност.
Всъщност точно в това се крие и красотата на проекта Камино, вероятно не само за нас двамата. Можеш във всеки един момент да спреш, да си направиш оценка дали ти се продължава въобще, да останеш повече дни в един град или село или пък изобщо да не спираш на някое място... Осъзнахме, че за нас думите Камино и свобода са синоними, и това реши всичко. Взехме картата, намерихме подходящата туроператорска агенция в Испания, изгледахме няколко филма, след което с всеки изминал ден ставахме все по-нетърпеливи. И тръгнахме."
Из книгата
