"Въпреки че повечето балове на Марди Гра бяха оживени и изпълнители от парадите през този ден идваха, за да забавляват присъстващите, настроението на това парти беше много различно. Огледах оценяващо хората от списъка с гости около себе си, всички с пари и власт. За автобиография им служеха връзките и имената, а не толкова образованието или кариерата им. И докато всички около мен изглеждаха спокойни благодарение на реките от шампанско, бях сигурна, че това е просто още една маска върху всички останали, които носеха.
Не бяха спокойни. Те работеха. Сключваха се сделки и се създаваха връзки, а политиците не спираха със совалките си. Но въпреки това... във въздуха имаше някакъв заряд. Все пак беше Марди Гра в Ню Орлиънс. По това време на годината много от местните се махат от града заради цунамито от туристи, които задръстват улиците, а трафикът става ужасен и отсечка, която обикновено отнема петнайсет минути, се изминава за три часа заради блокираните от непрекъснатите паради пътища. През всеки сезон на Марди Гра в града и околностите му се провеждат между четиресет и петдесет парада, всеки от тях с крю - организация с нестопанска цел, която дарява пари за построяването на парадните платформи. Цената на някои от тях може да достигне осемдесет хиляди долара, а членовете на организациите имат привилегията да носят маски, докато хвърлят мъниста и други дрънкулки в гъмжилото от протегнати ръце и крещящи зрители.
Това крю беше ексклузивно, почти аристократично заради парите и политическите връзки на участниците в него. Адвокати, изпълнителни директори, съдии - все хора от подобен ранг. Всички личности със силни позиции в града бяха тук тази вечер, ето защо брат ми прие поканата. Джак беше наясно, че обществото в Ню Орлиънс е като шоколадов бонбон със захарна обвивка. Човек трябва да я разчупи, за да стигне до хубавата част. Сделките и връзките не се сключваха и създаваха на конферентни маси или в офиси. Те се осъществяваха на по чаша уиски Чивас в някой пура бар или около купа с пет килограма раци в мърляв ресторант за морски дарове във Френския квартал с музика на калиопа от парахода Начес, която се чува през отворените френски врати. Хората се доверяваха не толкова на подписите, колкото на уменията ти да ги баламосваш, докато си пиян.
Все причини да обичам този град. През историята си той е преминал през толкова много бури - на кръв, пот, музика, агония и смърт на хора, които са очаквали да паднат, но са знаели как да се изправят. Усмихнах се сдържано на сервитьора, взех си още една чаша шампанско от подноса му и се обърнах към копието на картина на Дега, окачено пред мен. Маслени бои върху платно ще изгорят бързо. Много бързо - помислих си аз, докато се приближавах до картината, а студът от чашата с шампанско се просмукваше през пръстите ми с безукорно оформен маникюр. Господи, колко скучно ми беше. Когато започнах да фантазирам за избухнали в пламъци неодушевени предмети, разбрах, че е време да си тръгвам. Тогава обаче усетих как телефонът вибрира до бедрото ми, изправих гърба си и се отдръпнах от картината.
– Джак - прошепнах аз, оставих чашата си на висока кръгла маса и вдигнах роклята по крака си, за да се докопам до телефона, закачен за бедрото ми. Мразех да нося портмонета и тъй като брат ми беше с мен и кредитните карти бяха у него, ми трябваше само място, на което да поставя мобилния си телефон.
Плъзнах пръст по екрана и кликнах върху известието за текстово съобщение. Ако кажеш нещо грубо, с бъдещето ми е свършено. Вдигнах глава, за да огледам балната зала, а по лицето ми се разля усмивка. Видях брат ми, застанал в кръг от хора, но с лице към мен, с предупредително повдигнати вежди и усмивка на лицето.
– Moi? - отговорих на съобщението и го погледнах, сякаш съм оскърбена.
Той прочете отговора ми и поклати глава с широка усмивка. Познавам настроенията ти, Истън. Извъртях очи и му се усмихнах. Джак със сигурност познаваше настроенията ми. Той обаче трябваше да знае и друго. Никога не бих предала брат си. Може и да бях наследила сприхавия нрав на баща ни и неумението на майка ни да не казва неща, които не трябва да бъдат изречени, но бях лоялна. Когато брат ми се обадеше, идвах. Когато имаше нужда от мен, не задавах въпроси. За него бях готова да изтърпя почти всичко.
– Ще ги преглътна - отговорих аз, срещнах дяволития поглед на лешниковите му очи и вече не можех да скрия така характерния за мен сарказъм. Джак беше с три години по-голям от мен и му предстоеше да завърши третата си година в юридическия факултет в Тюлейн. Той непрестанно ме водеше на благотворителни събития, обеди и гала вечери, на които си проправяше път в елита на Ню Орлиънс, създаваше връзки и изграждаше отношения. Целта на всичко това беше да си осигури подходящите предложения за работа, когато след малко повече от година се дипломира. Мразех да губя време за неща, които не ме интересуват, но Джак нямаше приятелка, която да поеме тази отегчителна функция, така че често влизах в ролята на придружител по задължение.
– Намери нещо, с което да си играеш - постара се да ме подразни той. – И гледай да не се изцапаш."
Из книгата
